46. Войникът на пост

Разказва Невена Неделчева на 27.XII. 1958 г.: Това ми разказа брат Геор­ги Радев Дюлгеров от Ямбол.

Тогава трябваше да постъпя в казармата като войник. Аз чувствувах про­тиворечие между Учението на Учителя, което беше учение на любовта, и оно­ва, което представляваше казармата като училище за масови убийства. Ако откажех да постъпя в казармата, трябваше да напусна родината си, на което не можех да се реша. Така, отрупан със съмнения и колебание, аз се явих при Учителя. Запитах Го как може да се реши това противоречие. Той ми отгово­ри:

- Вярно е, че казармата не е школа за любов на всички хора на земята. Но и в нея има нещо хубаво. И в казармата има души, които са гладни и жадни за Словото.

Така примирен, аз влязох в казармата, като се стараех да примирявам нейните сурови изисквания с учението на Учителя.

Но ето че почна войната. Повлече ме вихърът и аз нямах нито време, нито възможност да разсъждавам. Суровият дълг, суровата действителност, суровият войнишки живот при всяка обстановка. Аз съм с пушка и патрони в ръце между другари, на които нито исках, нито можех да изневерявам. Само дълбоко в мене беше мисълта: не искам да убивам човеци!

А валякът на войната ме влечеше със себе си. Най-напред бяхме в на­стъпление, викахме „ура", изтласквахме противника пред нас. После настъп­лението спря, преминахме към отбрана. Аз съм навсякъде между другарите и никой не подозира моята мисъл. И никой, естествено, не беше допуснал, че наистина на мене не ми се е удавало случай да убивам - просто не се е удавал такъв случай. Пред нас противникът отстъпваше така бързо, че нямаше нужда да го убиваме.

Когато настъплението беше спряно и ние самите преминахме в отбрана, аз преживях един момент, който никога няма да забравя.

Беше нощ. Аз бях нощна застава. Позицията ни беше на височина. Пос­тът ни беше върху една висока скала, от която се виждаше дълбок дол. Беше ясна лятна нощ, грееше пълна луна и целият простор като че беше прозрачна сребърна маса. Престрелки ставаха всяка нощ и войниците бяха уморени. Са­мо аз бях буден на поста си, вторачил поглед в далечината. В мене беше тихо и спокойно. Аз си мислех за Учителя.

Изведнъж погледът ми долови в дълбочината на дола някаква сянка, ко­ято се движеше. Навярно някой противников войник се приближаваше внима­телно към нас. Прилепил глава до скалата, притаил дъх, аз го наблюдавах. Пуш­ката ми беше заредена и цевта отправена към него. В мене беше съвършено спокойно. Зад мене бяха другарите, които чакаха само моя знак.

Но тук ставаше нещо необикновено. Минутите минаваха, а сянката не мърдаше от мястото си. Тя се поклащаше ту в една, ту в друга посока, но си оставаше на място.

За мене беше много лесно да стрелям и да вдигна тревога. Но другарите ми бяха много уморени и всяка ненужна тревога би им създала твърде голяма неприятност. А не можех и да позволя на противника да ни излови като пилци.

В такова раздвоение аз отправих мисълта си към Учителя. И както мис­лех за Него, ето какво видях: Неговият образ се очерта на половината небе, до кръста, с брадата, с медальончето и ланеца на шията, с будния усмихнат пог­лед, вторачен към мене, спокоен, весел. Аз Го гледах спокойно повече от пет минути, без да изпускам от очи подвижната сянка в дола.

Съвършено спокоен, аз поисках да установя какво беше всъщност това, което ми създаваше такова съмнение. Аз се спуснах по единствената пътека, която водеше към дола, готов всеки миг да тегля спусъка или да го пробода с ножа си.

Впрочем, за всичко това нямаше никаква нужда. Предполагаемите вра­жи войници се оказаха купчинки тръстики в дола, които вятърът люлееше по своя воля. Отгоре те наистина приличаха на живи хора.

Само след няколко минути аз бях отново при моята скала и дочаквах смяната на караула.

През тая нощ на нашия участък беше наистина съвършено спокойно и войниците си починаха.

Един ден дойдох в София и исках да питам Учителя за тоя случай, но ме досрамя. Но ето че Той ме изпращаше и рече:

- Когато си в нужда, повикай ме пак!

- Но значи, Учителю, наистина Вие бяхте?

- Да - рече Той, като се усмихваше широко: така, както само Той умееше да се усмихва.

Записал: Д-р Стефан Кадиев

(Вж. „Изгревът" том X. с. 708-730. Този случай е описан накратко на с. 712-713. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)