7. Брат Тодор Стоименов разказва

за първия конгрес на Братството

Очаквахме почването на концерта по случай съборния ден - 27 август 1950 г. Ние се възползвахме от близостта до брат Тодор Стоименов, за да мо­жем да направим отдавна исканата среща и разпитване. Той изглеждаше все така сух и въздушен, като че беше облечен в кожа мощи. При все това в очите му гореше пламък. Отначало заговори неохотно, после се увлече и говореше спокойно и уверено, без да се уморява, въпреки своите 84 години.

- През 1897 г. аз бях дребен чиновник в окръжния съд на Бургас. Обита­вах една малка стаичка, гдето често прекарвах свободното си време в четене. Една вечер преживях нещо страшно. Както си четях, стори ми се, че столовете се раздвижиха, в шкафа започна да се тропа. Настръхнал в ужас, аз легнах на леглото и се завих презглава. На другия ден ми казаха, че се явявали „таласъ­ми" и в други къщи.

Тогава се запознах с един млад чиновник, наричаше се Васил Козлов, който се занимаваше със спиритизъм. Още щом се срещнахме, той каза: „Ти си много добър медиум." Така направихме опити с пишене и масичка.

Чрез него се запознах с други един чиновник от нашия окръжен съд, Пенк, Киров. Той се оказа много по-напреднал. Беше хубав, малко пълен, спо­коен, добър, мълчалив човек, много сърдечен и много духовен. Понеже рабо­техме в същото учреждение, ние имахме време да се запознаем и сприятелим. Скоро станахме неделими. Той ми каза:

- Това, нашето, са само опити. Аз ще те запозная с един много напред­нал духовен човек, с когото вече доста отдавна кореспондирам. Той е от Варна и се нарича Петър Дънов. От него ще научиш неща, които ще те осветлят по много въпроси.

Така започна нашата кореспонденция с Учителя. Ние му пишехме „Гос­подин Дънов", а той се обръщаше към мене с израза „брат Тодоре" или „брат Тодорчо". Тая кореспонденция хвърляше все по-изобилна светлина върху ду­ховните проблеми. Аз чувствах как раста в светлина и радост.

В това време нашият трети другар, Васил Козлов, се тъкмеше да замина­ва за Америка.

- Аз чувствам как тя ме вика! Не може нищо да ме спре вече тук!

През 1900 година във Варна се състоя събор на юнаците. Ние решихме с Пеню Киров да отидем във Варна и да се срещнем с Учителя. Това беше по Великден, април. С един параход ние изпратихме приятеля Васил Козлов за Америка, а с увеселителния параход ние пристигнахме във Варна.

Трябва да кажа, че Пеню Киров беше отишъл два дни напред с друг курс на парахода. Така че аз пристигнах сам и трябваше да ги търся. Отседнах при мой познат, Христо Симов, който се оказа роднина на Учителя. Той ме заведе в дома на Учителя. Точно в това време те се завръщаха заедно с Пеню Киров от лозята на Варна. Там те са ходили на разходка и са имали дълги и твърде оживени разговори.

Учителят беше млад, енергичен мъж, изискано облечен, който говореше охотно, както и охотно мълчеше и слушаше с усмивка събеседника. Обичаше да се шегува. Скоро ни изповяда, че неговите роднини искали да ги води по сладкарници и танцувални вечеринки, че искали да го назначат чиновник при владиката, който бил близък на баща му. Той учтиво отклонявал всичките покани, като предпочитал да се занимава с четене, изнасяне беседи по френология в читалището. Тогава издал книжката си „Наука и възпитание", която обаче не му донесла никакви особени приходи - той и без това я повечето подарявал. По-късно той беше предприел обиколки из страната, като пак така изнасяше сказки и правеше измервания на черепите на хората, от което е имал известни скромни доходи. Когато по-късно идваше при мене в Бургас, за да не плаща на хотел, спяхме заедно на едно легло в моята скромна стаичка. Но никога не се назначи на държавна служба, нито беше станал зависим от някого. Това беше едно голямо разочарование за неговите близки, които очакваха, че той ще пласира по-добре своята отлична подготовка, своите документи от чужбина.

Помня тогава, че между другите въпроси беше и тоя:

- Вие виждал ли сте ангел?

- Естествено, в различни степени - беше отговорът.

С една дума, аз бях съвсем поразен от това, което чувах от него. Струваше ми се, че духовният свят е станал така близък и понятен, като че беше сами ят физически свят, който ме обикаляше, който виждах с очите си и пипах с ръцете си.

- А кога ще можем да направим конгрес на духовните хора в България? - запитах го аз.

- И това може да стане, ако се получи заповед отгоре

Мене ме порази това: „ако се получи заповед от горе".

Можете да си представите нашето самочувствие, когато наистина през месец юли получихме покана за конгрес във Варна. Определяше се точно датата.

Това беше първият конгрес на Бялото Братство в България - юли 1900 година.

Трудно беше за нас двамата с Пеню Киров да се откъснем от службата си! Имахме тогава един строг началник, който определяше отпуските. Не беше възможно да се мисли, че той ще пусне нас двамата едновременно, както бе ше необходимо да отсъствуваме. И все пак чудото стана. Когато излезе разпи санието за отпуските на чиновниците, беше предвидено точно ние двамата да бъдем в отпуска точно през дните, които бяха предвидени за конгреса.

Тъй като ни пуснаха три дни по-рано от датата на парахода, ние решихме да не се бавим нито час - кой знае какво можеше да му дойде на началника на ума и да вземе да ни спре. Затова решихме да тръгнем пеш. Така и потеглихме сутринта с по едно палтенце на гръб. Пътят беше 120 км през мъчнопроходими, покрити с гори планини. Последния ден Пеню Киров можа да се качи на една селска кола със сено и така ме изпревари. Когато пристигнах сам във Варна, той вече беше се окъпал, преоблякъл и приказваше с Учителя.

На другия ден пристигна и третият конгресист - д-р Миркович, с параход от Сливен. Той се малко разсърди, че не сме го чакали, но му мина. Конгресът трая три дни и беше едно от най-паметните ми преживявания. Това бяха дни на беседи, разходки из околностите на Варна, молитви, приятелски разговори. Когато аз запитах мислено Учителя: „Как може това да се нарече конгрес, ко­гато в него участвуват само трима души?", той каза гласно, като отговаряше на мисълта ми:

- Сега сте трима души, но ще дойде време, когато ще бъдете хиляди.

През 1905 г. Учителят предупреди д-р Миркович, че ще си заминава. Книжарят Голов, който беше шегаджия, рече:

- Като си отиваш, подари ми златната антика, която носиш на часовника си!

Д-р Миркович я свали от часовника си и му я даде.

След няколко месеца се съобщи от Сливен, че той бил наистина тежко болен и агонизирал. Учителят пристигна един ден и веднага замина за Сливен. Застанал над главата му и направил знак, като че къса нишка. Миркович наис­тина се отпуснал и издъхнал. Душата му се освободила в същия миг.

(За Тодор Стоименов вж. „Изгревът" том III, стр. 13-16, том V, стр. 724-727. За д-р Миркович вж. „Изгревът" том III, стр. 4-8. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)