VI.

Едно от пътуванията ми в другия свят

Из брошурата „Стани, събуди се, търси пътя"

от Елена Казанлъклиева Ямбол,

Печатница „Светлина"-Марангозов

1934 г.

След всичкия ми дневен труд, аз се отдадох на почивка и пожелах да потопя мисълта си в по-висшия мир, за да я пречистя от това обикновено със­тояние на грижи. Обърнах се с молба към моя духовен ръководител да ми из­прати една душа, която да е свободна в този момент, за да можем да отпътува­ме с нея до една близка сфера. И наистина, след малко пред мен се изправи моят малък приятел, който винаги ме посещава, но от скоро не бяхме се виж­дали. Този мой приятел е заминал отдавна за оня свят и понеже се много оби­чахме, то ний често се срещаме и винаги сме били полезни един на друг. Той вежливо ме поздрави и каза: „Ето, на твоите услуги съм, сестричко, какво оби­чаш?"- Мило братче, тъкмо се замислих за теб, дали не си свободен, за да се поразходим двама.

- Видиш ли как съм възприел твоята мисъл и навреме се отзовах - каза ми той.

- Да, казах аз, дали ти си възприел от мене или аз от тебе, не зная, но важното е, че ние пак сме заедно.

- Желаеш ли да дойдеш с мене до моето жилище, в което се намирам сега? - каза ми той. - И ний там постоянно си меним местата, според вътреш­ното ни състояние. Само че ний можем да станем за вас видими и невидими. Може да минеш покрай нас и да не можеш да ни видиш. Но това не значи, че ний не съществуваме. Всичко това става според нашето вътрешно състояние. Но сега, как искаш да пътуваме? Да проектираме мисълта си направо към мяс­тото, или искаш да те преведа през света на формите? Ако искаш, ще те заведа през пътища, през високи балкани, реки, долини и ще стигнем на мястото. И това си има своята красота. - Аз му казах: „Понеже днес съм ти гостенка на твоето жилище, по който начин искаш ме заведи. Когато мой гостенин ми идва у дома, аз ще го посрещна както моята любов ме движи. Тук, у нас, има и коли, и каляски, тренове, автомобили и аероплани, а там вие какво имате?" А той ми каза: „Тук може и с бързината на мисълта, и с бързината на светлината. Мисъл­та е най-бърза. И в светлината има своята приятност, както кога вървиш с трен, автомобил или каляска, вървиш и разглеждаш чудни картини." - Е, добре, как се възпроизвеждат тези картини, питах го аз, понеже ти ми казваш, че може да се вижда и не вижда? Кажи ми нещо от това, което знаеш, за да мога и аз да осветля други, които ме питат. Например защо едни не могат да виждат другия свят, а други го виждат? - Защото трябва всеки да работи върху този негов вътрешен свят. Човекът се е концентрирал само във външния свят, света на формите, и мисли, че това е вечното. Когато виждаме, че розата е цъфнала, ние се спираме само върху нейната форма, а откъде иде тя, защо иде, каква цел носи, кой е станал причина за нейното проявяване, за това мълчим, а се привързваме само към формата и без да знаем защо е създадена, ние почва­ме да градим нашите желания по своему. А когато дойде време за този живот и той започне да си отива на своето място, ний почваме да скърбим, а това е неразбиране. Всяка една форма, която е проявена, си има своята цел. Може да ти го дадат като цвете, като дете, като богатство, като красота, като знание, но това има своята специфична цел и ти трябва да се стараеш да я разбереш и да отслужиш на тия същества, които ти го изпращат. Те искат нещо от тебе, да направиш нещо, което да е в услуга и на тях, и на тебе. Ако ли мислиш, че тази форма на човек, или цвете, или каквото и да е, се дава само за теб и ти използуваш всичките му сокове за твоята личност, един ден, колкото връзки и да си направила от този живот, ще ги изрежат и ти ще останеш безнадеждно разру­шена и в плачевно състояние, защото си градила на чужд живот. Но сега нека поспрем разговора и да вървим, защото времето минава.

Е, ти значи си ми гостенка, нали? И на мое разположение си, така пот­върди ти преди малко.

- Да - подчертах неговите думи.

Дигна си той дясната ръка нагоре и подвижи я вдясно и ний почнахме да се движим бавно и леко, като че ли някой тих ветрец ни носеше и картините се нижеха пред очите ни. Едни ги виждах ясно, а други не.

- Виждаш ли всичко ясно? - ме попита малкият приятел.

- Не - отговорих, - не всичко ясно виждам.

- Знаеш ли защо?

-Не.

- Защото отдавна не си пътувала и мисълта ти не може да се движи с такава скорост.

- Да, така е, прав си. В първите години аз много пътувах из невидимия мир и най-голяма приятност изпитвах, даже често ходих и из по-висшите сфе­ри. Виждах такива чудни неща, които ползуваха моята душа и дух. После дой­доха едни малки противоречия в мене и заседнаха на едно място и дълго имах борби и в ума, и в сърцето, докато най-после разреших своята задача в живота и отново духът ми се въздигна.

- Ех, иска се работа, мила приятелко. Там, където ти е сърцето, там ти е окото. Накъдето ти е привлечено вниманието, и светлината там отива.

И тъй, стигнахме в една хубава градина, която беше чудна по своята кра­сота. Един трендафил се беше разлистил и разцъфнал с толкова хубави рози и разливаше своя аромат.

- Внимавай - каза ми той, - не се пренасяй само във формата, но вглъби се в нейната цел. Потопи мисълта си дълбоко и вслушай какво ще ти се открие в нея.

Надясно, показа ми една бяла хубава къщичка, а около нея бяха нареде­ни нещо като беседки с много оригинални столчета.

- Тук няма такива неща за употребление, както на земята, а у нас, ето виж: живи цветя. - Те се бяха сплели и образували чудни форми, които ту като букви, ту като цифри, съчетани по един особен начин и ако знаеш да четеш, ще разгадаеш чудни работи.

- Седни - каза той, - мила и скъпа гостенко. Ти ми каза така да те нари­чам, нали? - Пък аз го погледнах в очите и си мислех, къде ли ме кани да сед­на? - Седни, седни на тия красиви старчета, това съм приготвил за тебе. Ний тука сме бързи майстори, бърже градим и строим и след целта можем да го разградим и да поставим всяко нещо на мястото. Само че тука като събаряме, прах не се дига, ковем без гвоздеи и трески не остават. - Погледна ме усмихна­то и пак ми каза: - Седни, седни. Чудно ли ти се вижда това?

- Не - отговорих аз, - защото има неща, които не знаем и не сме видели, обаче те все пак съществуват. И да не знаеш, и да отричаш, нещата все пак съществуват, има ги. В човека трябва да има един силен стремеж и непрери- вен подтик да научи, да открие техния смисъл.

- Виж колко приятно е тук - каза ми той, - колко атмосферата се чувства чиста и лека.

- Е, и ний имаме у нас високи и чисти балкани, по две-три хиляди метра високи, но тук е съвсем друго. От що зависи тази чистота?

- Чистота на мисъл и чувства, чистота на стремежи и движение от любов. Един ден, когато се пречисти земята, и там ще се чувствува такава лекота.

В този момент, когато се разговаряхме и беседвахме в такава една при­ятна обмяна на мисли, пред нас застанаха двама бели братя и ни поздравиха. Малкият ми приятел стана веднага и аз след него. Доближи се той с благогове­ние до този брат, който беше вляво, направи един поздрав, който съм виждала ангелите да правят, и изрече една формула, която аз не можах да разбера. Като погледнах в лицето на другия брат, аз видях моя ръководител, който вина­ги ми се е явявал и сме пътували с него често.

- Искате ли да идете още по-далеч и да видите още по-красиви къщи? - Аз изявих желание и тръгнахме.

Веднага се намерихме на друго място, гдето имаше цели пространства с малки разновидни цветенца, а на друга страна - разсадници от дръвчета, кои­то бяха с различна големина и от различна култура и представляваха нещо като пентограма.

- Виждате ли, мои малки любители на знанието, какво можете да отгада- ете в тези фигури на дръвчетата и в тези малки цветенца с разновидни цветчета?

- Аз мисля - отговори малкият ми приятел, - че тези цъфнали цветенца са пробудените души с един по-висок стремеж на идеал, в който има съдържа­ние, смисъл и самопожертвувание. Дръвчетата показват, че има готови души, които чакат да се пресади в тях божественият живот.

- А ти как мислиш? - се обърна той към мен.

Така и аз мисля, както се изказа моят приятел.

- Е, засега повече разбиране не може да се иска от вас, но по отговора се познава, че вие вървите към съществения път.

Подигна си ръката единият брат, който бе вдясно, и веднага се намерих­ме в една дивна по хубостта си сграда, която не бе съградена от тухли, пръст и желязо, както на земята, но с такъв ефирен материал, който бе прозрачен и можеше да се види вътрешността отвън. Но такава красота, такава архитекту­ра, с такива знаци, фигури, иероглифи и около нея безброй фонтани, които чудно се преплитаха един в друг, та не можеше да се разбере кой през къде минава, кое иде отгоре и кое отива нагоре. Първата фигура представляваше изгряващето слънце. Както в слънчевите лъчи се вижда спектърът на различ­ните цветове, така и хвърчащите струи на фонтаните си вървяха с една точно определена бързина и всяка си заемаше мястото, фигурите, обаче, се меняваха.

- Е, доволни ли сте засега, деца?

- Да - отговорихме ний.

- Вашите очи не могат да издържат на големи напрежения, на гледки и картини с по-голяма сложност. Засега това ви е достатъчно - обърна се ръко­водителят ми към моя приятел и каза:

- Изпроводи твоята съпътница и съмишленица, пътят й е вече отворен.

Поздравиха и казаха:

- С мир и любов нека бъдат изпълнени умовете ви, сърцата ви, душите ви и духът ви. Пригответе се за по-далечен излет.

Ний тръгнахме за към земята и огнени нишки се отваряха пред нас и аз се завърнах в своята хижа.