6. „Завети", год. IV (1937), кн. 2, с. 40

Спомените вълнуват:

С МАРА БЕЛЧЕВА В ЮНДОЛА

Който е чул нейния млад и кръшен смях, слъкатушен сякаш от някаква детска наивност, ще си каже: Мара Белчева няма да умре, тя ще живее не само рамо до рамо със своя велик другар Пенчо Славейков, тя ще живее не само със своите примирени и мъдри песни, но тя ще живее и като рядък образ на жена, отразила с целия плам на сърцето си жаждата за младост и красота.

Мара Белчева ме гледа със своите лъчезарни очи, в които се кръстосват двойни пламъци: пламъците на душата й, серафично бели в последните години, и пламъците на разпалената камина.

Ние седим пред разпалената камина и меката топлина изсушава влажния въздух, който нахлува отвън. Защото вечерите на Юндола са влажни и доста хладни.

Някаква слука ме доведе насам, за да търся вилата на едно познато се­мейство. Като не намерих домакините в къщи, аз се разположих на поляната и извадих ръкоделие. Не минаха тъй десетина минути, гледам, към мен се прибли­жава жена, непозната, и ми казва:

- Г-жа Белчева ви вика при нея. Тя е вътре, в стаята си.

Аз знаех, че г-жа Белчева е на Юндола и се канех някой ден да я посетя, но не знаех точно къде е виличката й. Сега, каква случайност! Скокнах бърже и се отправих насреща към малката бяла къщица, с дървен балкон на покрива! Ето по кои стъпала душата й възлиза всяка сутрин, за да се моли Богу и на светлината! Тук, на хиляда и двеста метра, тя пак търси да се възвиси от земята, тя си издига малка кула, за да е по-близо до звездите!

- Видях ви там на поляната и ви познах! Изпратих Геновева да ви повика да дойдете на камина - и тя показа буйно пламналата камина, където пращяха сухи борови съчки - и като ми подаде сърдечно ръце, привлече ме да седна срещу нея край огъня.

- Колко сте порастнала! Десетина години има от нашата първа среща. Тогава бяхте малко момиче с големи черни очи. Още помня очите ви... Очите ви от нашата първа среща... Я да видя, и сега са същите...

Тя се смее. Смея се и аз. Ние се гледаме продължително, държим ръцете си, погледът ми се къпе в светлината на нейния поглед, като в някакво дълбоко, стихнало езеро...

Спи езерото: белостволи буки
Над него свождат вити гранки,
И в тихите му тъмни глъбини
Преплитат отразени сянки.

Отразени сенки... Сенките на един богат живот, преминал в съзерцание и молитва! Гледам я: другарката, сестрата, свидното дете на нашия най-голям поет! Лицето е бледо и изпито, носещо браздите на мисълта и тънките извилини на дълбокото чувство! Но с каква антична красота се открояват чертите на това лице върху белия фон на нейната Юндолска стая: просто дървено легло, маса, стол, камина - това е всичко. Да, това е всичко, но тук има една жива душа, трептяща с всичките трепети на земята и на небето, и после, там вън са планините, боровите гори, зрелите ниви, купите сено, сините метличини сред житата и после този въздух, който те опиянява и те прави млад и весел и ти казва: живей, живей, радвай се на живота, славослови живота!

- Тук живея съвсем сама. Трябва ми пълна почивка. Дългите разговори ме уморяват, но вие идвайте. С вас се разбираме и когато мълчим. И така мина­ват минути, часове, неусетно, леко. Говорим за Париж, за Италия... за Пенчо.

- Понякога ми досаждат много с въпроси за живота ми с Пенчо Славейков. За да се разбере този живот, трябва тънка душа...

Някаква голяма болка се топи в гласа й, в очите й...

Великият покойник се изправя между нас. И ние се заслушваме в неговото безмълвие.

Сега Мара Белчева е сянка от отвъдния свят.

Лятото на 1936 година беше нейното последно лято на Юндола. Последно лято на земята. Последно лято на живота й.

Нейната малка бяла къщица на Родопите ще стане храм за поклонниците, които дълго след нея ще дирят още...

... На прага стьпки...

Мария Радева