VI.

Очерци за Мара Белчева

1. Мара Белчева. Из книгата „Пенчо Славейков.

Биографичен очерк" от Светослава Славейкова.

Български писател, София, 1955

Извънредно жизнена натура, Пенчо Славейков обича живота, шегата, смеха. Неговият недъг обаче спъва стъпките му, отделя го от здравите хора. Невралгични и ревматични болки са го измъчвали денем и нощем. Той превъз­могвал страданията си с желязна воля и работа, издържтив до крайност. Четири - пет часа сън са му били достатъчни. В малката къща на площад „Славейков" цяла нощ прозорецът му светел. Наведен над масата, само на една свещ, той запълвал безсънните си нощи с писане.

Когато Мара Белчева влиза в живота му, той става по-радостен. Облегнат на ръката на любимата, Пенчо Славейков върви по-леко по своя труден път.

Мара Белчева е родена в Севлиево в 1868 г. С Пенчо те се знаят от деца, от 1879 г., когато семейството на дядо Славейков е минало през Севлиево на път за София. П. Р. Славейков е бил „стар пост" от Цариград на дядо й хаджи Ангел. Тогава Пенчо със сестра си Пенка са преспали в тяхната къща. Той бил малък, къдрав, чер и дигал прахуляка по севлиевските улици с братчетата й.

Минават години. След смъртта на майка си, Мара живее при своята баба в Търново, дето следва гимназия. След това я пращат във Виена да учи. Когато в 1886 г. умира баща й, поради липса на средства, трябвало да прекъсне обра­зованието си и да се завърне в България. Станала учителка в единствената женска гимназия в София. Нейната рядка хубост и голяма за времето култура привличали вниманието на всички, които я срещали. Освен това тя имала хубав глас и пеела по концерти. Мара Ангелова - както се казва тя като момиче - е била приятелка на сестрата на Пенчо и често посещавала Славейковата къща. Седем години са били минали от първото им запознаване. От детето Пенчо не било останало нищо - само очите му блещукали. Младите момичета се интере­сували от други работи и тя обръщала малко внимание на момчето с поболи мустачки, свряно в къта и заровено в куп книги. Кой е мислил, че от него ще излезе поет!

Скоро животът я отклонил по други пътища. Тя станала жена на Христо Белчев, известен български общественик, министър в кабинета на Стамболов. Няколко години след убийството на Белчев, една вечер двамата случайно се срещнали във Враца в градската градина и водили шеговит разговор. Но пак се разминали. Нижели се годините - тя прекарала тежка операция я едва останала жива.

За малко време постъпила на служба при Клементина- майката на Ферди­нанд. Поради ухажванията и преследванията, на които била изложена от негова страна, тя била принудена много скоро да напусне длъжността си. Властният тиранин тогава намалил пенсията й и до край й пакостил, щом е имал случай за това.

Отвратена от празнотата на паразитното общество, сред което живяла, тя решила да напусне за дълго София. Искала да продължи образованието си. да работи и да се занимава с писателство. Багажът й даже бил готов.

Нова нейна среща с Пенчо Славейков я отклонила от намерението й да замине. Ето как описва Мара Белчева тази среща[1]:

„Беше майски следобед 1903 г. Мой роднина доведе у дома Пенча. Не бях го виждала години и чувах сегиз-тогиз смътни думи за него. Бил мълчалив. Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума. Казвам вечер, защото денят отдавна се мина, мина и вечерта в нощ, а той все разправяше. Как е невнимателен, и може ли толкова дълго да се стои. Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи понякога на ръба на приличието, па понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знай откога невиждала ножица.

... Същински Йеремия, слязъл от потопът на Сикстинската капела! Пророк или народен трибун би станало от него - си мислех, като гледах рошавата му глава. Нещо говори, нещо цитира, връща се пак, допълня, отбие се подир някой детайл, завърне се, тькмо когато не чакаш.

На всяка наша дума: „Не е тъй!", „Да речем!" „Но..." - и помня ли ги аз всички ония изрази и думи, с които ни препречваше думите, не ни оставяше да кажем, когато и действително имаше нещо да кажем. Живот, поезия, политика, знайни и незнайни мене хора - а братовчед ми от страна само се подсмива многозначително, няколко пъти все поглежда часовника. Най-сетне и самата лампа започна да примигва и дълго след това по тротоара се счуваше тракането на бастуна му. Две сенки, които гледах от прозореца, моят роднина и той, потъваха в нощта. Какви очи! Те говореха повече и от самите негови думи.

След няколко дни това същото се повтори, после потрети. Определените от по-напред дни станаха неопределени. А денят на заминаването се изгуби измежду горещите дни на прашното софийско лято".

Мара Белчева става негова спътница, вдъхновителка, помощница. На нея открива той най-високите си помисли, и стремежи, най-интимните си прежи­вявания. Писмата му до нея са дневник на неговата любов. Той я нарича „другарко", „сестро", „свидно дете". Мъчно ще се намери по-хармонична двойка в нашата литература, още повече, че тя самата отдавна пише стихове. По-късно е издала три сбирки.

С рядка привързаност тя посвещава живота си на Пенчо Славейков, споделяла е мизерията на неговото изгнание и е бдяла над него до последния му час.

Всяка привечер тя отивала да вземе поета от Народната библиотека и двамата се упътвали към Лозенец - тяхната любима разходка.

Там на високий хълм, където с теб, с другари,
обичах да седя в тих разговор унесен...

Въпреки своята изключителна духовна култура Пенчо Славейков понякога е като дете любопитен към неща и явления, незначителни наглед. На околните правело впечатление неговото безгрижие за материални неща и вярата му в живота. Когато излизал на полето, и най-дребното цвете, което забелязвал, го докарвало във възторг. Той се отнасял към цветята с особена нежност. Събирал ги и се кичел с тях, слагал ги между листовете на книгите си, пишел песни за тях. Особено обичал чайните рози.

Вкъщи играел със своята малка племенница и в игрите ставал дете като нея, тя не го чувствувала по-възрастен.

Пенчо Славейков е прекарвал вечерите си в дома на Мара Белчева, ул. „Белчев" (сега „Гаврил Генов", до Ловния дом). Понякога работел там в малката работна стая, дето се намирал шкафът с най-хубавите му книги. Тук често се събирали П. Ю. Тодоров, Ст. Михайловски, д-р Н. Михов, проф. Боян Пенев с Дора Габе, д-р Кръстев и др. Идвали и чужденци, най-много славяни - гости на столицата. Вечерите минавали в приятелски беседи и спорове. Четели стихове в ръкопис, а домакинята пеела на гостите песните на Шуберт и Шуман.

Издателят Паскалев, който е присъствувал понякога на тези вечери, казва, че „щом влезнел Пенчо, цялата стая се запълвала". Неговото присъствие някак променяло на всички околни не само израза на лицето, но и мислите, като ги правело по-високи, по-живи. И той се пита какво криел този човек в себе си, че дори Мара Белчева, тази съвършена домакиня, в своя изящен дом ставала дете пред него. Той говорел за писатели, за художници и за произведенията им с такова дълбоко познаване и с толкова подробности, често най-интимни, като че ли лично и най-отблизо е познавал всички, като близки другари от детинство.

„Цялата наредба у нея ми харесваше - разказва Дора Габе.[2] - Картини, книги, духовна, културна среда. Като се връщахме от Мара Белчева, Боян казваше: „При всяко наше отиване там ми се струва, че постоянно израствам." „Пенчо говореше - продължава Дора Габе - с голяма строгост за някои посредствени хора и книги. Колкото беше унищожителен, толкова беше нежен и добър. Такъв най съм го чувствувала на музикалните вечери у Маргарита Стойчева."

Неговият характер, същевременно мек и упорит, е силно повлиян от поети­ческия, но непреклонен характер на баща му.

Пенчо Славейков има голяма музикална култура. Негов любимец е бил Бетовен. Всяка сряда малка група приятели се събирали у пианистката Маргари­та Стойчева, на бул. „Патриарх Евтимий", да слушат музика. Неизменно тук са били Пенчо Славейков с Мара Белчева, Стоян Михайловски, Дора и Боян Пене­ви, Н. Михов. На тези музикални вечери Пенчо Славейков държал интересни, импровизирани беседи върху изпълнените творби. Той имал силно музикално чувство. Не случайно върху стиховете му е израснала цяла музикална литера­тура. С него е живяло поколение български композитори, които намериха в поезията му мотиви за своето творчество. Затова значението на Пенчо Сла­вейков за развитието на българската художествена песен е много голямо.

------------------
[1]Белчева, Мара. Бегли спомени с. 8. Към „Пенчо Славейков. Избрани съчинения ", изд. Мин. на просветата 1923 г.

[2] Габе, Дора. Спомени. Арх. музей Славейкови