9. Сп. „Житно зърно", год. V, кн. 9-10 (X. 1930 г.)

Мара Белчева

ПРЕДПРОЛЕТ

Издигат се тополите безлисти
изострени и тънки в вечерта,
ликуват косове, кат извор чисти,
почива си в предчувствие света.

И тежки, мокри облаците висят
засенили беззвездния простор...
Планински блясък в тях закри се.
Поля, гори - един безмълвен хор.

ВИЖ, И A3 ЖИВЕЯ

(По Моргенщерн)

И тъй, вий още живи сте, вий всички -
върби край вадата, брези на склона.
И вие почивате отново, птички,
кат мене, дълго дрямали на клона.

Виж, ластвичке, подрумче, виж от друма,
о чуйте, аз започвам пак да пея
и радост нижа дума подир дума,
като че мъртва бях, а пак живея!

ПЛАНИНСКО ЦВЕТЕ

Цветенце на свещената си вяра,
изникнало на тая висина!
Ти знаеш някоя наука стара,
записана със мрак и светлина.

Научила те да говориш мълком, -
да милваш с дъх, и малък, и голям.
В градината на мечката и вълка
само да си и жрец, и свещ, и храм.

Във себе да се радваш и тъгуваш,
и пред ветреца скромно да си ти,
и все пак никому да не робуваш.

До края твойта дрешка да е нова.
Езичето ти златно да вести,
че ти си лък, че ти си и отрова...

СВЕТИЯ

С обагрени криле денят отлита,
и на скалата, о кривак опрян,
овчара чака свойта пъстра свита,
от сетните лъчи огрян.

Излъчва той лъчи, излян от злато,
като че някой слънчев жител там
прифръкнал със тело крилато,
- запален полилей във храм.

Тъй негли бъдащия жрец - светия
и в мрака ще излъчва сам лъчи,
и на олтаря литургия
ще пее и кога мълчи...

НОВ ПЪТ

Какво ли там в гората
раздира тишината?
Пищят скали,
ехтят ели.

Куп трудоваци млади
- смях, викове и свади -
с лопати, с чук
един до друг

със брадви, търнокопи,
със бомби сред окопи,
трошат, ломят,
прокарват път

над пътя на дедите...
Те впрягат висините
През бор, през клек, -
Все по-далек!