Алтернативен линк |
Мара Белчева
II.
Стихове в сп. „Всемирна летопис"
1. Сп. „Всемирна летопис", год. II, кн. X, 31.XII.1922 г., с. 262-263
Книжнина:
„Сутринни лъчи", стихове от г-ца Олга Славчева и „На прага стъпки", стихове от г-жа Мара Белчева. Това са две сбирки стихотворения, които заслужават да се разгледат паралелно. Преди всичко, макар и да се постарахме да намерим връзката между съдържанието на двете сбирки и техните заглавия, ние не можахме да открием тази връзка. Но това, което прави поразително впечатление, като обща характеристика на редките идеи и силните чувства на авторките в техните трудове, това е релйефният контраст в стремежите на двете тия български писателки: първата е погледнала нагоре, към източника на зората, а втората, дълбоко замислена, е приковала погледа си долу, към прага, дето са останали стъпките... Цялото съдържание на първата сбирка е изпълнено с лъчи, с полет към небето, с вяра в Бога и с горещо желание за нов живот, а на втората - с мрачна тъга, меланхолия, гробове, полет надолу; първата рисува една лека трептяща душа, обляна с бяла светлина, възрадвана от химни из светли селения, укрилена с надежди, макар и нелишена от жизнени горчевини, и ободрена с молитви в светли храмове, храмове на любовта, а втората - душа, покрита с черен плащ, засенчена с черния цвят, черни котки, черни врани, тъмни бръшляни, черни вуали, черни танцове, срутени храмове... Явно е, че тия две души, когато вдъхновението им е внушило тяхната поезия, са преживявали две различни състояния, едно на друго противоположни. Но при все това, техният духовен мир не се изчерпва напълно с такива мисли и чувства: и Олга Славчева неведнъж е била жертва на тъжни настроения, само че те като че ли се поглъщат от ония снопове лъчи, които бърже ги сменяват, както и Мара Белчева ни дава, макар и много малко, такива жизнерадостни стихове, като лъчи от ново слънце, весело пронизват мрачната й атмосфера. Като съдим по тия признаци, мъчно може да се заключи, че животът на първата представлява само един радостен химн на ранна пролет, а на втората - един тъмен, надгробен кипарис. По-скоро сме наклонни да приемем, че леко хвърчащата птичка има нужда от по-философско вдълбочение в превратностите на живота, а потъмнялата жрица на разрушения храм - от по-светла вяра в радостите на тоя живот. И в желанието си да изоставим и забравим екцесите на двете авторки, които не хармонират с Божествената правда и с възвишената любов, в храма на която всички тряба самоотвержена да служим, ние ще цитираме тук неколко най-хубави бисери от двете стихосбирки като доказателство на тоя трогателен жизнерадостен лиризъм, който бихме желали и двете да задържат и развият.
Из „На прага стъпки"
I.
В усмивката на пролетния ден
снегат стопен
от стрехите в градината се стича.
Край стобора кокичето изнича,
нетърпеливо в свойта самота, -
кога цвета
на теменужката ще се покаже:
то има толкова да й разкаже!
II .
Кокиченце, за мене брано,
от него дар на обичта -
от всички минало най-рано
през портите на пролетта!
Ела ми научи душата
как да цъвти в снега и тя,
и да извади из земята
сълзиците на радостта.
III .
През рамо хвърлих чашата световна;
разкъсах багреница;
на помисъл обрекох се върховна
сега - и нейна жрица -
понесох тежкото й бреме.
И влезох с теб да служа служба мирна
на хубостта във храма, -
души, където, като от измирна
чад, в небесата двама
молитствено да възнесеме.
IV.
Тука е тихо. Седни да починем
на кипарисите сънни в дъхат.
Скоро на другия бряг ний ще минем;
тъй ароматен е тука часат.
Той е обрал на цветята мечтите, -
с тях да посрещне приветно нощта;
ето наднича тя веч от скалите, -
дивната нощ ще ни грей обичта.
V.
Гората с вихъра говори:
и лист по лист му тя разтвори
на своя сън завета съкровен.
Проникнал в сенките на нейни ден,
той пак отмина я нехаен, -
за нея все така незнаен.
Като въздишки нейните мъгли
следят го по стьмените скали.
VI.
Планински мили цветенца,
на слънце бяха ви посели
светите божии ръце,
и вие бехте му запели
псалома тих на хубостта.
И в миг градушка сви жестока
и ви обрули радостта -
и бляна тя смути на Бога...
VII.
Бреза на боровия фон трепти,
сълзиците си тя отцежда:
през нея младият ветрец лети
и клоните й тихо свежда;
и милва я с дъха си сгрян,
и листовцете й разтваря,
като душа ми някогашни блян -
душата й той разговаря.
От тия цитирани стихове из сбирката на Мара Белчева се вижда и друго едно достойнство на поезията й: тя се излива в един цветист и изящен стил, което свидетелствува за висока литературна култура. Ако местото ни позволяваше, ние бихме възпроизвели с удоволствие и много други нейни стихотворения, в които тя ни дава пленителни живи картинки, макар и обвеяни с тъга.
И двете български поетеси, обаче, обръщат малко внимание на съвършенството на стихотворната форма: на много места има технически грапавини, които можеха да се избегнат. Но като оставим настрана тоя несъществен недостатък, ние можем само да им пожелаем да се предадат на по-активна духовна дейност, за да почерпят от неизчерпаемия склад на битието повече мистична правда и повече красота и радост.