5. Личният дневник

Тези години за Мара Белчева са наситени с много впечатления и прео­ценки, записани и в личния й дневник. Това са дни на болести и надежда.

„ 19, февруари [1925 r.]

Денят забулен. Врабци цвърчат. Пея.

Какво блаженство би настъпило тогава на земята! Всички се обичат, ня­ма богат и сиромах, здравите помагат на болните, милват ги като същински майки. Как сладко изсвири една чучулига. - Вървя прегърбена, защото ме боли кръстът. Дано слугинчето дойде да ми помогне. Печката угасна.

Пладня.

Събудих се. Тишина. Слънцето грее в прозореца. Петелът пей. Драго ми е, че съм по-добре. Днес вече пак ми се чете. Иска ми се да имам хора около себе си. Снощи три сестри ми донесоха благословение от Учителя. Въздухът е пълен с живот. Пролет като че вече пей.

10 и 1/2 вечерта

Времето е тихо. Аз се чувствувам примирена с всички злини. Не искам вече ни Бога, ни хората да одумвам. Да ми е да слушам музика; да се стопя в някоя бодърствена хармония. Да можех да посетя школата на Бялото братство тая нощ, да можех да се излъчвам, да бродя по всички планети. Стига ми вече тоя затвор, о, Боже!

20 февруари [1925 г.], 9 ч

Слънце. А мене ми е мъчно, че не мога още да излизам. Няма да чуя беседата, на която винаги тъй много се радвам. Приятно ми е да чета беседите, но по обичам да ги слушам, защото влияят като музика на душата ми. Мислех си тая заран, че много бавно вниквам в тайните на Божието учение, че още не мога да се олющя от своето аз и да заобичам всичко окръжающе ме. Още съм егоист.

Малко направих в своя живот, но много бяха страданията ми."

За поетесата си спомня и Мария Радева-една случайна среща на Юндо­ла, в нейната малка бяла къщичка с дървен балкон на покрива, която подновя­ва едно старо познанство (сп. „Завети", г. IV, кн. 2, с. 40). (Вж. № 6 на стр. 568.)