Алтернативен линк |
II.
Спомени за милата ми майка Анка Атанасова Шишкова
от дъщеря й Донка Д. Славкова от Панагюрище
С настоящите редове ще изложа само това за нея, което е залегнало в душата и сърцето ми; само хубавите спомени, които ме подтикват към творческа работа - чрез Словото на Учителя към усъвършенствуване.
Накратко биографията й:
Майка ми, Анка Атанасова Шишкова, е родена в старопланинското градче „алтън" Калофер през февруари 1886 г, Дъщеря е на смел герой, опълченец на Шипка, който е един от малцинството останали живи от неравния бой с отоманския петвековен поробител. Бил е тогава ергенче. След завръщането си се оженва и имал три деца, от които момчето починало на три години. Майка ми е най-малката, но за голямо нейно нещастие останала сираче на шест месеца, понеже баща й, след завръщането си пък от войната със сърбите, заболял от премръзване на краката през зимната битка и починал в пълно съзнание на 3.III.1885 г., със завещание на жена си да помни тази дата -3 март: Освобождението на България (съвпадение със смъртта му). Поискал да се измие, пременил се, прегърнал двете си дечица, момиченца, и издъхнал.
Това ни е казвала баба, майката на мама. И тя е героиня жена в живота. С малка пенсия от мъжа си, с непосилен ръчен труд на чужди работи, морално подкрепяна от брат си, тя отгледала и възпитала в честност и труд двете си момичета и ги изучила за учителки.
Като ученичка в Калофер, Стара Загора и Пловдив, майка ми се отличавала и по поведение, и по успех, особено по литература и пение. Свирила е хубаво на цигулка и поддържала в хора втори глас и т.н. и завършила успешно за начална учителка.
За издръжката й е помагала и по-голямата й сестра, която вече била учителка в Калофер. За майка ми нямало учителско място нито в Калофер, нито наблизо нейде. Предложили й такова чак в с. Мухово, в Западна Средна гора, между Панагюрище и Ихтиман, селце с 5-6 къщи, малка черква и при нея - училището с две учебни стаи. Наоколо по хълмовете имало махали с по няколко къщи, отдето идвали по няколко ученици в центъра - селото.
Майка ми, голяма идеалистка, в момента жадна за работа и просвета на народа, заема това учителско място, учителка надве отделения (класа). Имало е от селото още един учител, семеен, Живяла е при една баба в черковния двор, прислужница на църквата.
Въоръжена с педагогически знания, с любов към професията си и учениците, с цигулка в ръце, с музика и песни тя владеела учениците и имала висок успех.
Още на първата ревизия от училищния инспектор се отличила много и той й казал: „Госпожице, толкоз млада, как се решихте да дойдете толкова далече в този затънтен край?" А тя, милата, с Ботевия силен дух и на баща си, смело отговорила: „Е, г-н Инспекторе, всеки в хубавите места, а кой ще просвещава народа в затънтените краища на България?" Той, трогнат, й казал: „Щом е така, идущата година ще те назнача в Карлово или в Панагюрище."
Тогава е била на 18 години. На конференция в Панагюрище я харесал баща ми, Делчо Шишков, учител в града, възрастен ерген - на 30 години, и й предлага за женитба. Отишли с него в Калофер при майка й и сестра й, която още не била женена. Баща ми я поисква, сгодяват се и - сватба. Така мама преженва леля, която много я обичала, помагала и дала й даже чеиза си.
Започнал вече нейният семеен живот в Панагюрище, като градска учителка, пълен с много домашни трудности, но тя, балканската орлица, смело се справяла с всичко. Тя беше майка на шест деца, образцова учителка при педагогическата гимназия, читалищна деятелка и в тогавашното още женско дружество. Беше членка и на комунистическата партия, а баща ми - също образцов учител, радикал. Спомням си как често се разговаряха по политическите въпроси.
Майка ми беше и главна артистка в много пиеси. За ръка ме водеше с нея вечер по репетиции и събрания в клуба на тесните социалисти. Баща ми не я спираше, а даже я караше да взима участие в местния театър. И той вземаше роли, но по-рядко, а вкъщи помагаше при гледането на децата, останали пет живи - четири момичета и едно момче. Аз бях втори номер, а брат ми - трети. Всички бяхме ученолюбиви и отлични ученици. Това беше богатството на родителите ни, а бяхме и за пример по поведение, понеже майка ни много строго държеше и за възпитанието ни в добри обноски и добродетели.
През 1918 г. в града ни дойде брат Боян Боев, учител в гимназията по естествените науки. Той държеше публични сказки по окултизма. Майка ми беше редовна посетителка. Също и аз, и много други възрастни и ученици. Брат Боев откри и Школата в Панагюрище в тесен кръг окултни ученици, които се събирахме вечер в квартирата му за четене беседи от Учителя и пение песните Му, които се заучаваха по домовете на учениците, дето ставаха често събрания само на окултните ученици за четене, разговори, пение, молитви. Аз бях винаги с майка ми. Тя стана ревностна ученичка на Учителя. Четеше много беседите Му и окултни книги.
Заедно с брат Боев, аз (бях вече гимназистка) и няколко по-възрастни от братята, ходихме в някои села: Бъта, Баня и Мухово, където майка ми държа сказки по окултизма.
Тя изпълняваше точно зададените задачи от Учителя: писане теми, резюмета, посрещане изгрева, гимнастическите упражнения, ходене в полунощ и др. Веднъж тръгна от къщи в 12 часа през нощта за връх Братия, за да посрещне там изгрева. А този връх е на повече от 20 км от града и се минава през гъста гора. Смела беше тя, със силна вяра и упование в Бога и Учителя, вършеше всичко с любов и преданост в учението и така напредваше и в знания, и в приложение.
Като се запозна с брат Боев, стана вегетарианка. Въздействува и на мене, и на другите си деца, та завършихме гимназия вегетарианци.
Брат Боев я покани и за събора в Търново. Тя с радост прие поканата и ходи на последните събори, където се запозна вече лично с Учителя. На последния събор води и мене. Бях на 16 години. Никога няма да забравя тази ми първа среща там с Учителя и предани братя и сестри. После ходехме на събор в София, Изгрева.
През 1925 г. (аз бях в последния клас на педагогическата гимназия) през февруари почина по-голямата ми сестра, вече втора година учителка в близко село. Това беше силен удар за всички ни, а особено за майка ни. Благодарение на Словото на Учителя, тя по-леко понесе голямата скръб и стана още по ревностна ученичка на Бялото Братство. Затова беше подгонена от свещениците и я уволниха преждевременно по чл. 70. Целият град се дигна на крака и действуваха да я възвърнат. И това стана, но на нейното място беше назначена учителка, вдовица с две деца, мъжът й убит като голям комунист. Брат ми, вече училищен инспектор, й каза да не заема местото си, а да остави вдовицата, за да отгледа децата си. Майка ни се съгласи и остана с малка пенсия, понеже нямаше възрастта и прослужените години. По-късно народната власт й призна неправилното уволнение, заплатиха й нещо и повишиха малко пенсията й. (Това бе след 9.IX, 1944 г.)
Като пенсионерка, тя още повече работеше върху себе си, за да се издига духовно и просвещаваше много готови души, които почваха да четат беседи от Учителя.
По-късно в града ни закриха последните два класа на педагогическата ни гимназия. Оставаше да я завърши и най-малката й дъщеря, Виолетка. Понеже брат ми беше училищен инспектор в Пловдив, то мама се принуди да отиде там заедно с Виолетка, за да завърши тя последните три класа. В Пловдив майка ни посещаваше школните беседи и я познаваха всички там като ревностна ученичка на Учителя.
Тук я сполетя още една голяма скръб. Почина за късо време през февруари 1934 г. и най-малката й дъщеря, в последния си клас на реалната гимназия. Много милости изживя тя и тогава! С Евангелие и беседи ходеше всеки ден на гроба й и там четеше.
Големите и скърби по заминалите й добри деца я принудиха да отиде през лятото на 1934 г. на Изгрева при Учителя. Тя остави къща с чешми и градинка в Панагюрище и нае под наем малка дъсчена барачка, направо на земята, но на Изгрева, и всецяло се отдаде на Учението. Баща ми не я спираше, понеже виждаше големите й милости и скърби и само в Словото направо от Извора - от Учителя, тя имаше духовна подкрепа.
Няколко години живя в малката, без слънчева светлина барачка, но ог- ряна от духовна светлина.
С позволението на Учителя, в двора на сестра Еленка Каназирева, майка ми, подпомогната от нейната майка, си направи по-солидна, по-голямка, светла барачка, където прекара до края на земния си живот.
Тя живееше скромен живот с малката си пенсия - и в храна, и в облекло, но винаги доволна и благодарна на Бога за всичко, а особено, че е ученичка на Бялото Братство.
Всички ние - двете й дъщери учителки и синът й, бяхме семейни с по няколко деца и не можехме редовно да я подкрепяме материално. Но тя се задоволяваше само да й пишем често и понякога да я посетим. И тя ни е посещавала, особено при голяма нужда, за да ни помогне и в работа, и в духовна просвета и подкрепа. Тя и тук пак беше винаги с беседите и Евангелието. Преди лягане, преди ставане, дене, при свободно време, четеше и все нещо ще ни каже за поука.
Тя имаше дар да укротява и най-лошите селски и овчарски кучета. Покрай тях свободно минаваше, та хората се чудеха, че не я лаят даже. И стари, и млади я наричаха галено „баба Анка". Тя на всеки все ще намери нещо да каже и с това са я запомнили - добрата баба Анка. Също и в Панагюрище, и навсякъде,
Най-често я посещавах аз, особено след като овдовях. Всяка ваканция бях при нея. И аз, след големите си семейни трагедии, започнах по-ревностно да следвам Божествения път.
За живота й на Изгрева мога да кажа, че беше напълно творчески. Тя си водеше бележки за всяка слушана беседа в салона, които вкъщи преработваше и четеше на многобройните си посетители. Нейната двойно светла вече стаичка беше отворена за всяка жадуваща за Словото душа, особено наскърбените по свои заминали. Майка ми умееше да ги разговаря и осветлява по много Божествени закони и принципи и тям на душите ставаше по-леко. Идваха от града вече за беседи и понякога пренощуваха при нея. А и тя посещаваше близки в града, както правеше и в Панагюрище, за да се разговарят по Словото. Всички с радост я посрещаха и изпращаха.
Тя не беше ангел на Земята, но с висок идеал за учене, със стремеж за изправление на погрешките си и подпомагане на слабите.
Тя беше и поетеса. Много преживяни случки описваше в духа на Божественото учение в стихове. Те са най-разнообразни. Вдъхновяваше се и от природата, и след беседа - от Словото Най-много е написала молитви към Бога. благодарствени, и други: за Учителя, за близки души, за народната власт и нейния вожд - другаря Димитров, за своите деца и различни песнички и пр, и пр., които ги чета сега и се вдъхновявам от нейната прекрасна душа. Чела ги е пред братята и сестрите на празници, след ядене още при Учителя и Той я насърчавал да пише. След заминаването Му, пак останала на Изгрева, да продължи и изпълни задачата си.
През времето на Учителя тя беше редовна посетителка и на Рилските езера. Имаше си своя малка палатка. И там бе погълната само със Словото Божие. И там си държеше бележки от всяка беседа и разговори с Учителя, които после ги е чела на сестри, които идвали при нея. И там пак изливала душата си в поезия - за рилските красоти, за Учителя, за живота там и др.
След заминаването на Учителя ходи на Рила, докато имаше сили, а към края на живота си прекара само на Изгрева в четене, разговори с близки и лекуване бъбреците си.
Тежко понесе едно оскърбление на правдина, което я доведе и до съд за оправдание. Тук майка ми съзна погрешката си, че не трябваше да се оправдава по тоя начин но, уви, живя още късо време на Земята. Замина отвъд на 25.VIII.1956 г. на 72 години.
Преди да я погребат, ходихме нажалени със сестра ми при брат Боев, който много добре я познаваше. Той ни каза: „Майка ви свърши голяма работа на Земята, като обърна много души към Бога. Сега Учителят я прие направо в Школата горе и там ще работи още повече и ще ви помага, и работите ви ще се уреждат по-леко."
Мила майко, със своя живот ти си за мене пътеводна звезда по стръмния, но славен път за духовен възход! Аз напълно чувствувам твоята подкрепа отгоре и ти благодаря. Ще следвам твоя път на ревностна ученичка на Учителя.
След повече от тридесет години живот на село, ми се наложи да се върна пак в родния си град Панагюрище с двамата си сина, семейни с деца.
Голяма радост изпитвам, че срещам много хора и в града, и в село, и другаде, които ме питат за майка ми и разказват хубави спомени за нея, като учителка и човек.
Това са нейните неръкотворни паметници!
Мир и светлина на душата й!
Ще приложа няколко нейни стихотворения.
Допълнителни сведения за Ана Шишкова
от дъщеря й Донка Славкова
„Майка ми е била член на БКП. Отначало е била черковница, но после става комунистка. Понеже е с леви убеждения, я уволняват като учителка. Посещавала е клуба на БКП. Уволняват я по чл. 70, с който уволняват всички комунисти.
Когато идваха попове да ръсят с босилек и да четат молитви по домовете, то тя се криеше от тях, за да не я ръсят. Затова я мразеха. Беше по кръв революционерка."
Дъщеря й Донка е родена на 8.III.1906 г. по стар стил. Другата й дъщеря, Парашкева, родена на 28.XII.1901 г., почива на 20 години, била е светъл дух. Преражда се в дете на другата ми сестра Цветанка Станчева, което е казвало: „Майко, ти си ми хем майка, хем сестра." А на баба си Ана Шишкова: „Бабо, ти си ми хем баба, хем майка!" Синът Кръстю е роден през 1907 г. и е бил училищен инспектор.
Бащата на Анка Шишкова се казвал Атанас Козанов от Калофер, опълченец. Майката - Парашкева, А по време на Сръбско-българската война 1885 г. през зимата му премръзват краката. Не е бил съгласен да ги ампутират, какво ще прави без крака, и на 3.111.1985 г. умира. Анка Шишкова е била тогава на пет месеца.
Боян Боев идва в Панагюрище през 1918 г. Тя от него приема Словото на Учителя. Боян Боев организира младежко окултно дружество „Зора". После заради пропаганда между учениците го уволняват.
Първата среща на Ана Шишкова с Учителя е на събора през 1921 г. в Търново. Сутрин са правили молитви с бели кърпи, Влизали в Горницата и в бял плик давали средства за Господа, кой каквото може.
Когато Донка Славкова попитала Боян Боев защо синът й не иска да влезе в Учението, той казал: „Сестра, той не е дошъл за това. За друго нещо е дошел и него ще гони."
Донка Славкова овдовява през 1944 г., когато мъжът й изчезва безследно.
Ана Шишкова е живяла в една барака на Изгрева, буквално е спала на земята на една постеля, нямало е креват, а бараката е била с едно малко прозорче. После попитала Учителя дали да си построи самостоятелна барака. Той казал така: „Анка е добра сестра, нека си построи." Построява си барака, но на чуждо място. После я обвиняват, че си построила барака с чужди материали. Започва съдебно дело. А тя е била честолюбива и казвала: „Аз, дъщеря на опълченец, да ме правят крадлива!" То се проточва. Делото го завършва дъщерята Донка след смъртта на Ана Шишкова. Платила също разноските по делото. Но Донка Славкова се отказва от другите пари от спечеленото дело. Анна Шишкова е искала да докаже, че е права. Съдът й е отсъдил правото, но след смъртта й. Според дъщеря й Донка, то Анна Шишкова не е трябвало да завежда дело, за да доказва правотата си за собствената си барака. Но тогава това е единственото, което е имала на Изгрева - една малка барака, под която е подслонявала глава.
Тези допълнителни сведения бяха взети от Вергилий Кръстев през 1977 г., когато Донка Славкова бе на Рила, в нейната палатка.