II.

Спомени за милата ми майка Анка Атанасова Шишкова

от дъщеря й Донка Д. Славкова от Панагюрище

С настоящите редове ще изложа само това за нея, което е залегнало в душата и сърцето ми; само хубавите спомени, които ме подтикват към творчес­ка работа - чрез Словото на Учителя към усъвършенствуване.

Накратко биографията й:

Майка ми, Анка Атанасова Шишкова, е родена в старопланинското град­че „алтън" Калофер през февруари 1886 г, Дъщеря е на смел герой, опълченец на Шипка, който е един от малцинството останали живи от неравния бой с отоманския петвековен поробител. Бил е тогава ергенче. След завръщането си се оженва и имал три деца, от които момчето починало на три години. Майка ми е най-малката, но за голямо нейно нещастие останала сираче на шест месе­ца, понеже баща й, след завръщането си пък от войната със сърбите, заболял от премръзване на краката през зимната битка и починал в пълно съзнание на 3.III.1885 г., със завещание на жена си да помни тази дата -3 март: Освобожде­нието на България (съвпадение със смъртта му). Поискал да се измие, преме­нил се, прегърнал двете си дечица, момиченца, и издъхнал.

Това ни е казвала баба, майката на мама. И тя е героиня жена в живота. С малка пенсия от мъжа си, с непосилен ръчен труд на чужди работи, морално подкрепяна от брат си, тя отгледала и възпитала в честност и труд двете си момичета и ги изучила за учителки.

Като ученичка в Калофер, Стара Загора и Пловдив, майка ми се отлича­вала и по поведение, и по успех, особено по литература и пение. Свирила е хубаво на цигулка и поддържала в хора втори глас и т.н. и завършила успешно за начална учителка.

За издръжката й е помагала и по-голямата й сестра, която вече била учителка в Калофер. За майка ми нямало учителско място нито в Калофер, нито наблизо нейде. Предложили й такова чак в с. Мухово, в Западна Средна гора, между Панагюрище и Ихтиман, селце с 5-6 къщи, малка черква и при нея - училището с две учебни стаи. Наоколо по хълмовете имало махали с по ня­колко къщи, отдето идвали по няколко ученици в центъра - селото.

Майка ми, голяма идеалистка, в момента жадна за работа и просвета на народа, заема това учителско място, учителка надве отделения (класа). Имало е от селото още един учител, семеен, Живяла е при една баба в черковния двор, прислужница на църквата.

Въоръжена с педагогически знания, с любов към професията си и учени­ците, с цигулка в ръце, с музика и песни тя владеела учениците и имала висок успех.

Още на първата ревизия от училищния инспектор се отличила много и той й казал: „Госпожице, толкоз млада, как се решихте да дойдете толкова далече в този затънтен край?" А тя, милата, с Ботевия силен дух и на баща си, смело отговорила: „Е, г-н Инспекторе, всеки в хубавите места, а кой ще просве­щава народа в затънтените краища на България?" Той, трогнат, й казал: „Щом е така, идущата година ще те назнача в Карлово или в Панагюрище."

Тогава е била на 18 години. На конференция в Панагюрище я харесал баща ми, Делчо Шишков, учител в града, възрастен ерген - на 30 години, и й предлага за женитба. Отишли с него в Калофер при майка й и сестра й, която още не била женена. Баща ми я поисква, сгодяват се и - сватба. Така мама преженва леля, която много я обичала, помагала и дала й даже чеиза си.

Започнал вече нейният семеен живот в Панагюрище, като градска учи­телка, пълен с много домашни трудности, но тя, балканската орлица, смело се справяла с всичко. Тя беше майка на шест деца, образцова учителка при педа­гогическата гимназия, читалищна деятелка и в тогавашното още женско дру­жество. Беше членка и на комунистическата партия, а баща ми - също образ­цов учител, радикал. Спомням си как често се разговаряха по политическите въпроси.

Майка ми беше и главна артистка в много пиеси. За ръка ме водеше с нея вечер по репетиции и събрания в клуба на тесните социалисти. Баща ми не я спираше, а даже я караше да взима участие в местния театър. И той вземаше роли, но по-рядко, а вкъщи помагаше при гледането на децата, останали пет живи - четири момичета и едно момче. Аз бях втори номер, а брат ми - трети. Всички бяхме ученолюбиви и отлични ученици. Това беше богатството на роди­телите ни, а бяхме и за пример по поведение, понеже майка ни много строго държеше и за възпитанието ни в добри обноски и добродетели.

През 1918 г. в града ни дойде брат Боян Боев, учител в гимназията по естествените науки. Той държеше публични сказки по окултизма. Майка ми беше редовна посетителка. Също и аз, и много други възрастни и ученици. Брат Боев откри и Школата в Панагюрище в тесен кръг окултни ученици, които се събирахме вечер в квартирата му за четене беседи от Учителя и пение пес­ните Му, които се заучаваха по домовете на учениците, дето ставаха често събрания само на окултните ученици за четене, разговори, пение, молитви. Аз бях винаги с майка ми. Тя стана ревностна ученичка на Учителя. Четеше много беседите Му и окултни книги.

Заедно с брат Боев, аз (бях вече гимназистка) и няколко по-възрастни от братята, ходихме в някои села: Бъта, Баня и Мухово, където майка ми държа сказки по окултизма.

Тя изпълняваше точно зададените задачи от Учителя: писане теми, ре­зюмета, посрещане изгрева, гимнастическите упражнения, ходене в полунощ и др. Веднъж тръгна от къщи в 12 часа през нощта за връх Братия, за да пос­рещне там изгрева. А този връх е на повече от 20 км от града и се минава през гъста гора. Смела беше тя, със силна вяра и упование в Бога и Учителя, върше­ше всичко с любов и преданост в учението и така напредваше и в знания, и в приложение.

Като се запозна с брат Боев, стана вегетарианка. Въздействува и на ме­не, и на другите си деца, та завършихме гимназия вегетарианци.

Брат Боев я покани и за събора в Търново. Тя с радост прие поканата и ходи на последните събори, където се запозна вече лично с Учителя. На послед­ния събор води и мене. Бях на 16 години. Никога няма да забравя тази ми първа среща там с Учителя и предани братя и сестри. После ходехме на събор в София, Изгрева.

През 1925 г. (аз бях в последния клас на педагогическата гимназия) през февруари почина по-голямата ми сестра, вече втора година учителка в близко село. Това беше силен удар за всички ни, а особено за майка ни. Благодарение на Словото на Учителя, тя по-леко понесе голямата скръб и стана още по рев­ностна ученичка на Бялото Братство. Затова беше подгонена от свещениците и я уволниха преждевременно по чл. 70. Целият град се дигна на крака и действуваха да я възвърнат. И това стана, но на нейното място беше назначена учител­ка, вдовица с две деца, мъжът й убит като голям комунист. Брат ми, вече учили­щен инспектор, й каза да не заема местото си, а да остави вдовицата, за да отгледа децата си. Майка ни се съгласи и остана с малка пенсия, понеже няма­ше възрастта и прослужените години. По-късно народната власт й призна неп­равилното уволнение, заплатиха й нещо и повишиха малко пенсията й. (Това бе след 9.IX, 1944 г.)

Като пенсионерка, тя още повече работеше върху себе си, за да се изди­га духовно и просвещаваше много готови души, които почваха да четат беседи от Учителя.

По-късно в града ни закриха последните два класа на педагогическата ни гимназия. Оставаше да я завърши и най-малката й дъщеря, Виолетка. Поне­же брат ми беше училищен инспектор в Пловдив, то мама се принуди да отиде там заедно с Виолетка, за да завърши тя последните три класа. В Пловдив майка ни посещаваше школните беседи и я познаваха всички там като ревнос­тна ученичка на Учителя.

Тук я сполетя още една голяма скръб. Почина за късо време през февру­ари 1934 г. и най-малката й дъщеря, в последния си клас на реалната гимназия. Много милости изживя тя и тогава! С Евангелие и беседи ходеше всеки ден на гроба й и там четеше.

Големите и скърби по заминалите й добри деца я принудиха да отиде през лятото на 1934 г. на Изгрева при Учителя. Тя остави къща с чешми и гра­динка в Панагюрище и нае под наем малка дъсчена барачка, направо на земя­та, но на Изгрева, и всецяло се отдаде на Учението. Баща ми не я спираше, понеже виждаше големите й милости и скърби и само в Словото направо от Извора - от Учителя, тя имаше духовна подкрепа.

Няколко години живя в малката, без слънчева светлина барачка, но ог- ряна от духовна светлина.

С позволението на Учителя, в двора на сестра Еленка Каназирева, май­ка ми, подпомогната от нейната майка, си направи по-солидна, по-голямка, светла барачка, където прекара до края на земния си живот.

Тя живееше скромен живот с малката си пенсия - и в храна, и в облекло, но винаги доволна и благодарна на Бога за всичко, а особено, че е ученичка на Бялото Братство.

Всички ние - двете й дъщери учителки и синът й, бяхме семейни с по няколко деца и не можехме редовно да я подкрепяме материално. Но тя се задоволяваше само да й пишем често и понякога да я посетим. И тя ни е посе­щавала, особено при голяма нужда, за да ни помогне и в работа, и в духовна просвета и подкрепа. Тя и тук пак беше винаги с беседите и Евангелието. Пре­ди лягане, преди ставане, дене, при свободно време, четеше и все нещо ще ни каже за поука.

Тя имаше дар да укротява и най-лошите селски и овчарски кучета. Покрай тях свободно минаваше, та хората се чудеха, че не я лаят даже. И стари, и млади я наричаха галено „баба Анка". Тя на всеки все ще намери нещо да каже и с това са я запомнили - добрата баба Анка. Също и в Панагюрище, и навсякъ­де,

Най-често я посещавах аз, особено след като овдовях. Всяка ваканция бях при нея. И аз, след големите си семейни трагедии, започнах по-ревностно да следвам Божествения път.

За живота й на Изгрева мога да кажа, че беше напълно творчески. Тя си водеше бележки за всяка слушана беседа в салона, които вкъщи преработва­ше и четеше на многобройните си посетители. Нейната двойно светла вече стаичка беше отворена за всяка жадуваща за Словото душа, особено наскър­бените по свои заминали. Майка ми умееше да ги разговаря и осветлява по много Божествени закони и принципи и тям на душите ставаше по-леко. Идва­ха от града вече за беседи и понякога пренощуваха при нея. А и тя посещаваше близки в града, както правеше и в Панагюрище, за да се разговарят по Слово­то. Всички с радост я посрещаха и изпращаха.

Тя не беше ангел на Земята, но с висок идеал за учене, със стремеж за изправление на погрешките си и подпомагане на слабите.

Тя беше и поетеса. Много преживяни случки описваше в духа на Божес­твеното учение в стихове. Те са най-разнообразни. Вдъхновяваше се и от при­родата, и след беседа - от Словото Най-много е написала молитви към Бога. благодарствени, и други: за Учителя, за близки души, за народната власт и нейния вожд - другаря Димитров, за своите деца и различни песнички и пр, и пр., които ги чета сега и се вдъхновявам от нейната прекрасна душа. Чела ги е пред братята и сестрите на празници, след ядене още при Учителя и Той я насърчавал да пише. След заминаването Му, пак останала на Изгрева, да про­дължи и изпълни задачата си.

През времето на Учителя тя беше редовна посетителка и на Рилските езера. Имаше си своя малка палатка. И там бе погълната само със Словото Божие. И там си държеше бележки от всяка беседа и разговори с Учителя, които после ги е чела на сестри, които идвали при нея. И там пак изливала душата си в поезия - за рилските красоти, за Учителя, за живота там и др.

След заминаването на Учителя ходи на Рила, докато имаше сили, а към края на живота си прекара само на Изгрева в четене, разговори с близки и лекуване бъбреците си.

Тежко понесе едно оскърбление на правдина, което я доведе и до съд за оправдание. Тук майка ми съзна погрешката си, че не трябваше да се оправда­ва по тоя начин но, уви, живя още късо време на Земята. Замина отвъд на 25.VIII.1956 г. на 72 години.

Преди да я погребат, ходихме нажалени със сестра ми при брат Боев, който много добре я познаваше. Той ни каза: „Майка ви свърши голяма работа на Земята, като обърна много души към Бога. Сега Учителят я прие направо в Школата горе и там ще работи още повече и ще ви помага, и работите ви ще се уреждат по-леко."

Мила майко, със своя живот ти си за мене пътеводна звезда по стръм­ния, но славен път за духовен възход! Аз напълно чувствувам твоята подкрепа отгоре и ти благодаря. Ще следвам твоя път на ревностна ученичка на Учителя.

След повече от тридесет години живот на село, ми се наложи да се върна пак в родния си град Панагюрище с двамата си сина, семейни с деца.

Голяма радост изпитвам, че срещам много хора и в града, и в село, и другаде, които ме питат за майка ми и разказват хубави спомени за нея, като учителка и човек.

Това са нейните неръкотворни паметници!

Мир и светлина на душата й!

Ще приложа няколко нейни стихотворения.

Допълнителни сведения за Ана Шишкова

от дъщеря й Донка Славкова

„Майка ми е била член на БКП. Отначало е била черковница, но после става комунистка. Понеже е с леви убеждения, я уволняват като учителка. По­сещавала е клуба на БКП. Уволняват я по чл. 70, с който уволняват всички комунисти.

Когато идваха попове да ръсят с босилек и да четат молитви по домове­те, то тя се криеше от тях, за да не я ръсят. Затова я мразеха. Беше по кръв революционерка."

Дъщеря й Донка е родена на 8.III.1906 г. по стар стил. Другата й дъщеря, Парашкева, родена на 28.XII.1901 г., почива на 20 години, била е светъл дух. Преражда се в дете на другата ми сестра Цветанка Станчева, което е казвало: „Майко, ти си ми хем майка, хем сестра." А на баба си Ана Шишкова: „Бабо, ти си ми хем баба, хем майка!" Синът Кръстю е роден през 1907 г. и е бил учили­щен инспектор.

Бащата на Анка Шишкова се казвал Атанас Козанов от Калофер, опълче­нец. Майката - Парашкева, А по време на Сръбско-българската война 1885 г. през зимата му премръзват краката. Не е бил съгласен да ги ампутират, какво ще прави без крака, и на 3.111.1985 г. умира. Анка Шишкова е била тогава на пет месеца.

Боян Боев идва в Панагюрище през 1918 г. Тя от него приема Словото на Учителя. Боян Боев организира младежко окултно дружество „Зора". После заради пропаганда между учениците го уволняват.

Първата среща на Ана Шишкова с Учителя е на събора през 1921 г. в Търново. Сутрин са правили молитви с бели кърпи, Влизали в Горницата и в бял плик давали средства за Господа, кой каквото може.

Когато Донка Славкова попитала Боян Боев защо синът й не иска да влезе в Учението, той казал: „Сестра, той не е дошъл за това. За друго нещо е дошел и него ще гони."

Донка Славкова овдовява през 1944 г., когато мъжът й изчезва безследно.

Ана Шишкова е живяла в една барака на Изгрева, буквално е спала на земята на една постеля, нямало е креват, а бараката е била с едно малко про­зорче. После попитала Учителя дали да си построи самостоятелна барака. Той казал така: „Анка е добра сестра, нека си построи." Построява си барака, но на чуждо място. После я обвиняват, че си построила барака с чужди материа­ли. Започва съдебно дело. А тя е била честолюбива и казвала: „Аз, дъщеря на опълченец, да ме правят крадлива!" То се проточва. Делото го завършва дъще­рята Донка след смъртта на Ана Шишкова. Платила също разноските по дело­то. Но Донка Славкова се отказва от другите пари от спечеленото дело. Анна Шишкова е искала да докаже, че е права. Съдът й е отсъдил правото, но след смъртта й. Според дъщеря й Донка, то Анна Шишкова не е трябвало да завеж­да дело, за да доказва правотата си за собствената си барака. Но тогава това е единственото, което е имала на Изгрева - една малка барака, под която е подслонявала глава.

Тези допълнителни сведения бяха взети от Вергилий Кръстев през 1977 г., когато Донка Славкова бе на Рила, в нейната палатка.