8. Писмо на Елена Хаджи Григорова

до Борис Николов

На добрия брат Борис

Моментите, в които се издебва душата, когато говори, са редки, или по- право, адският шум от комедиантите у нас е толкова голям, че ние рядко дола­вяме лекия шепот на най-нежния говор, който все още не е заглъхнал на земята. Чакайки тия моменти, аз отлагах ден из ден дати пиша. Това, което човек може да облече в слово, е все още нищо. Как мога да ти предам музиката, която се разлива между душите? Как мога да ти предам красотата от образи, които се раждат при срещата на погледа им?

Тази сутрин, макар че времето е така сиво безразлично, у мен се носи чувството на приятност, останало от красивите размишления, които твоето пис­мо ми донесе. Размишленията ти в такъв снежен ден за кормчията, за кораба и за морето... не са били случайни. Те са имали голямо съвпадение с моя кораб, който тъкмо тогава страшни бури и вълни бяха го атакували от наоколо нейде далеч в океана, та трябваше някой от вън да ми подаде ръка и да каже на Петър: „Маловере, защо се боиш? Дръж се, че кормчията е силен, корабът ти няма да потъне." Такава роля изигра твоето писмо! Душата ти е доловила този момент и затова ти дала тези размишления и този благороден подтик да пишеш.

Е, Борисе, велико нещо е да приложим послушанието в живота си! Когато морето е тихо, много гладко вървят размишленията. При такова състояние кога разсъждаваме, свързани с добрите перспективи на идейния живот, нас крила ни изникват и високо хвръкваме, но действителността на живота е нещо по- дружко. (С тези мисли не искам да те отчая, а да се поразговорим, това са малки опити.) В това усамотение тази година много уроци научих. Животът не ме отчайва; вярата от ден на ден крепне - зная, че силен е Този, Който ни повел да ни изведе на спасителния край.

Сама съм тук, но никак не се чувствувам самотна. Живея с добрите спо­мени на братския ни живот. Често давам волност на мисълта и на душата да се навъртват около вас и около Учителя и до по-висшите сфери, дето имат достъп да отиват. Има нещо много красиво в уединението, което не може да се пре­даде с думи, но когато дойдат изпитанията, по-мъчно се понасят, защото няма близка душа, с която да размени човек някоя дума. Нали сме на физическото поле - все като че ли имаме нужда и от физически срещи...

Когато получавах от групата писма, много по-леко вървяха дните и бях в течение с Духа на беседите. Сега нищо не зная. От време на време се обаждаше с някое резюме Георги Тахчиев, но и той замлъкна, сигур минава някоя криза и той. Така е, който иска да расте в Господа, ще има изпитания и трудности да преодолява.