2. „МАХАР БЕНУ АБА" - МОЛИТВАТА НА УЧЕНИКА (ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ ОТ НЕБЕТО)
Много години прекарах като начален учител в село Равна, околия Годечка. Идвали са много училищни инспектори да ме ревизират как върви учебният ми процес. Идвали са и са си заминавали. Един път идва един и накрая ми казва: „Нека да ми попеят децата!" Аз извадих няколко деца да дадат тон и да кажат на останалите какво да пеят, а те знаеха по-нататък какво да правят: сами започнаха да си ръководят урока като че ли са учители, а ние с инспектора сме седнали на последния чин, слушаме и гледаме. Изпяха ни няколко песни, извадиха си нотните тетрадки и пяха по ноти. После инспекторът отиде на първия чин да пита едно първолаче: „Кой е този тон?" Показва му нотата и детето му я изпява. - „Коя е тази нота?" Детето изпява „ла". - „Ами тази нота?" Изпява „си". Детето изпява нотите, а не ги казва с думи. Попита второ, трето, четвърто дете от първите два чина на първолаците. После мина на третия чин -това бяха деца от второ отделение. Това бе малко село и децата се учеха в една голяма стая, пригодена да поеме всички деца в селото. Изпитва той децата, а те му пеят още по-добре нотите, нали са вече по-големи. Мина в следващите чинове, на трето и четвърто отделение: тук той им показваше да изпеят веднага някой ред от нотния текст - и те изпяваха, като отмерваха тактовете с ръка.
Накрая се спря и ме запита: „Г-н Ганев, как ги научихте? Как може първолаче така точно и вярно да пее и тактува? Как сте го постигнали?" Отговорих му: с много труд, ежедневно и ежечасно. И сега инспекторът ме пита: „Ти защо стоиш тука, да преподаваш на 4 отделения едновременно? Това е тежка работа. Колко години си тука на работа?" Отговарям му: „Осем години." - „Ау!" - изохква инспекторът. Имам усещането, че имитира моя стон, който съм изохквал през тези години многократно. - „Защо не си поискал досега да вземеш някое друго, по-хубаво място, в някое голямо село, че да имаш единично отделение, а не такива смесени, че за един час да имаш четири урока!" - „Трима Ваши предшественици ги молих да ме преместят в някое по-голямо село, та да си почина, но - глас в пустиня." Аз успявах да издържа толкова години, само защото всяко лято по 50-60 дни стоях с Учителя на Рила, на 7-те рилски езера. Там аз работех като хамалин по поддържане на лагера, но придобивах енергия от планината, която ме крепеше през останалото време на годината. - „Слушай, Ганев - каза инспекторът, - днеска е събота, аз днеска слизам в Годеч. В понеделник, вторник и сряда ще ревизирам Годечка околия. В четвъртък заключи училището и слез рано долу, на пътя за гр. Годеч. Качваме се с теб на първия рейс и отиваме в София, в инспекцията - има едно вакантно място в едно голямо село. Ако няма някое голямо протеже на голям инспектор, ще те назнача учител в това село."
И така стана: в четвъртък заключих училището, преминах Добролетина планина, предпланина на Стара планина, и пешком се спуснах в гр. Годеч. Слезнахме двамата с инспектора в София, Каза ми: „Бързай да отидем в инспекцията, докато инспекторът не е излязъл на обяд!" Отидохме и го заварихме. Той влезна вътре и пита: „Имате ли в село Алдомировци човек назначен?" - „Нямаме!" Излезна навън и ми подава един лист: „Бърже пиши да си дадеш оставката от село Равна!" Аз написах молбата, той взе листа, занесе го на главния инспектор и той я подписа. После ми подаде нов лист: „Бърже напиши нова молба -за назначение в новото село, Алдомировци!" Аз отново написах молба, той я взе, занесе я и тя бе подписана. За една-две минути ме освободиха и ме назначиха. Чудо невиждано от мене, равняващо се на 8 години непосилен труд и лишения. Бях реализирал много от идеите на Учителя и сега ме възнаграждаваха от Небето за този мой труд.
Още като излезнах от инспекцията, качих се на рейса и си отидох на село Равна. Цяла нощ не спах, правех и предавах на листове инвентара на училището под светлината на газена ламба. Бях създал библиотека с книги, най-вече с народни приказки, защото селяните най-много тях обичаха да четат. Бях набавил към 1600 книги. Есенно време селяните в с. Равна сееха само овес, защото селото е планинско и друго там не се ражда, освен картофи. А овесът служеше за зоб на конете; тогава конете бяха живата тяга на селяните. Като приберяха овеса, аз тръгвах с едно магаре и с разсилния от училището минавахме от къща на къща и молехме да ни дадат по някоя кофа овес за книги за училището. Като те обичат селяните, то става. Продавахме събрания овес и с тези пари купувахме книгите за библиотеката. Идваха жени, булки, моми, старци, овчари - взимат книгите и ги четат.
Още на другата сутрин викам кмета на селото и му предавам училището по опис. Взимам една каруца и си натоварвам багажа и през Драгоман, Сливница и хайде в село Алдомировци. Научили бяха, че ида, и ме посрещнаха, дадоха ми квартира и аз си стоварих багажа. А инспекторът, като ме назначил, срещал случайно директора на училището и му съобщил, че им изпраща нов учител. „Назначихме един учител, който много хубаво свири и пее, ама няма да му се смеете, понеже той е вегетарианец. Няма да му се подигравате, че не яде месо. Бъдете внимателни с новия учител, когото ви назначих. Имате отличен учител." Това нещо след време ми го разказваха колегите И като научили, че съм пристигнал в селото, казали си, че тази вечер трябва да ме посрещнат. Затова събрали пари, платили и купили едно агне, изпекли го в голяма тепсия, а за мен приготвили пържени яйца и квасено мляко. Те ще ядат агнешко печено с червено вино, а за мен: овчо квасено мляко и яйца - храната на бедния учител по ония години.
Село Алдомировци беше голямо село и имаше двама попове. Единия го беше назначил Трифон Кунев и му думаха Орман Папаз. Той си беше отворил даракчийница - там селяните имаха много овце и им трябваше дарак, да се разбива и разчепква вълната, защото после се предеше и тъчеше всичко на ръка. От съседните села идваха с чували, накамарени на каруци, и си чепкаха вълната. Думаха му Орман Папаз -означаваше, че в гората е назначен. Седи в олтаря на черквата уж да служи и пее, ама слуша дали трака даракът му. А той се чуваше надалече, нали работеше, а един кон се въртеше в кръг като на харман и движеше едно колело, което задвижваше целия дарак.
Другият поп беше млад поп. Казваше се поп Ганчо. Казал: „И аз искам да дойда и да посрещна новия учител!" Дойде и той на вечерята. Имаше на масата 17 учители и попът - един, та всичко 18 човека. И аз - един, като ме прибавите към тях, та аз съм деветнадесетият човек. Като се преброихме, че сме точно 19 човека, в главата ми мина мисълта, че това не е случайно. Седнахме на трапезата и започнахме гуляя. Смешки, закачки, приказки между млади учители и учителки - колкото искаш и душа ти иска. А те с месеци се канели да се съберат, ама все не се нареждало - все нещо ще се случи и някой да отсъствува. А сега всички са налице.
Като се наядохме всички, един каза: „Сега нека новият колега да ни посвири и попее!" Аз се бях подготвил предварително, защото ме предупредиха да си взема цигулката. Започнах да им пея песни от Учителя, без да казвам от кого са. Изпея им няколко песни, после им изсвиря още няколко с цигулката, така че се редуват. А те ме слушат внимателно. Да бъдеш учител на село, тогава се изискваше да си музикално грамотен, защото всеки учител сам си водеше уроците по пеене и сам разучаваше песните и учеше децата да пеят. Така че ме слушаха със зяпнали уста, с отворени очи и уши. За пръв път усетих, откакто съм на село, че ме слушат души, които схващат онова, което им пея и свиря, по дух. Концертът ми прехвърли два часа, а аз имах усещането, че току-що съм започнал.
От един път, поп Ганчо ми дума: „Г-н Ганев, изсвирете нещо, така, тъжно, за душата!" Тогава аз си рекох: „Чакай да им изсвиря с цигулката „Махар Бену Аба." Имаше гробна тишина. Аз бях вече изпял много от братските песни на Учителя и се беше създала подходяща атмосфера. Аз я усетих в себе си -имах същото усещане, каквото получавахме, когато пеехме в салона на Изгрева - на едно голямо вдъхновение. Това бе песен за молитвата на ученика. Учителят бе казал: „Ако тази песен се изпее тъй, както трябва, вие не можете да седите на земята, можете да се извлечете с нея и да не се върнете в тялото." Това е толкова дълбока песен, че аз реших да я изсвиря като част от моята сбъдната молитва към Бога, че дойде време след 8-годишен непосилен труд да ме преместят на 9-ата година и сега ме посрещат 18 човека и заедно с мене - 19, като число на един завършен цикъл и на една завършена работа.
С голям трепет и вълнение аз я изсвирих. Тишина, никой не мърда, не шава, въздухът е замрял и застинал. По едно време се чува гласът на поп Ганчо:
„Г-н Ганев, от кого е това парче?" Без много да се замислям и без да искам, му казвам, без да разбирам какво ще му кажа: „От Бетовен." Поп Ганчо веднага скочи на крака: „Видите ли, видите ли бе, господа? Какво велико нещо е Бетовен! Ето, 170 години, откакто е умрял, а какво велико нещо е оставил, и какво велико нещо е музиката му и как действува върху душата на човека!" И поп Ганчо сочеше с ръце как му действува тук, на гърдите, дишаше дълбоко и въздишаше от вълнение. После отново ме помоли: „Г-н Ганев, изсвири я още веднъж!" И аз я изсвирих. Той става на крака отново и с жестикулации показва величието на всичко чуто от него: „Колко е велика музиката на Бетовен, че не мога да се нарадвам!" Накара ме трети път да я изсвиря. Всички слушат и въздействието на музиката е преминало върху тях, така че изблиците на поп Ганчо те ги възприемат, че това са и техни усещания и напълно го подкрепят. С тази песен завърши вечерята и никой повече не пожела да му се свири или пее нещо друго. Разотидоха се под впечатлението на тази песен. А за мен това бе изпятата молитва и благодарност към Учителя за всичко случило се през тези дни и години.
На другата сутрин излизам от село Алдомировци и отивам в София, нали вече съм по-близо, и отивам на Изгрева. Влизам в двора пред салона и ето, като по поръчка, Учителят излиза и - право към мене. Има наоколо и други братя и сестри, но Той се насочва направо към мене като че ли ме очаква. „Пеню, какво ще кажеш, какво става по селата и как работиш с училището?" Аз се зарадвах, че Учителят специално ме спира и ме пита, но в мене нещо бе гузно, че имаше в мене една употребена от мене лъжа и сега тя излизаше между мене и Учителя. Реших да кажа цялата истина и да искам прошка от Него. „Учителю, преместих се ведно голямо село - Алдомировци. Снощи ме посрещнаха колегите, но ме е срам пред Вас, че употребих една лъжа, без да искам." И разказах всичко подробно на Учителя, от игла до конец. Той ме слушаше внимателно. „Добре си сторил, че не си казал, че песента е от мен и от Братството, защото поповете мразят Братството и мен. Колкото и да е хубаво, те все не го харесват. Те го виждат все, че е черно. Ето, виждаш ли как действува музиката на човешката душа? И затова много пъти, човек като изсвири нещо, като изпее нещо много хубаво, публиката се захласне и се забрави със зяпнала уста. И особено когато се нещо пее, то човек прави едно дълбоко вдишване, като поеме въздух през носа си, леко се изпъне, без да иска, изпъчи гърдите си и поеме въздух в тях и после бавно го изпусне. Направи дълбоко вдишване, като целият този процес той не го управлява, а се явява автоматичен.
Дълбокото вдишване в такива случаи, това е посещение от Небето, това е вдъхновението на Духа. Затуй много пъти, когато много хубаво говориш, четеш или пееш, ще да видиш, че има хора, които вдишват дълбоко. Това е Божественото, което действува в него. Затуй поп Ганчо показва, че нещо го пронизва в гърдите и му действува на гърдите музиката. Добре, че си казал така, че тази песен не е от Братството, защото има хора, които имат отрицателно отношение към Братството."
Учителят спря и ме погледна. Подаде десницата Си и аз я целунах. За мен това бе най-добрата оценка на Учителя за мен в този заключителен период от цели 9 години. Вървях и се възхищавах от умението на Учителя да обясни толкова ясно нещата, които за нас бяха забулени в тайна и незнание. Вече разбирах защо поп Ганчо толкова се възхищаваше от тази песен. Защото тя идваше от горе, преминаваше през мене, после преминаваше през учителите, ние бяхме една верига, и оттам - върху него. Затова попът така се възхищаваше, подскачаше да изкаже възторга си от голямото вдъхновение, което беше обхванало всички ни. Това не се повтаря често, но затова се помни винаги и вечно. А аз бях станал един временен проводник на тази песен, която слизаше от незнайните висоти на Духа.
Разказах този дълъг разказ, защото той е наниз от бисери, един след друг закачени и прикачени върху огърлица, която трябва да краси човека. През дългите години, когато го разказвах, всеки се докосваше до него и взимаше онова, което му трябваше и което бе готов да приеме. Един-едно, друг-друго, всекиму според нуждите и потребностите. Но онова велико преживяване на молитвата на ученика чрез песента „Махар Бену Аба" остана за мен неръкотворно и недосегаемо за човешките ръце, човешките чувства и мисли. То остана за човешката душа, която никой не може да докосне и опетни, защото там са небесните селения на Духа, към които тя се стреми, защото най-висшето състояние на една песен е, когато тя се превърне в молитва. Аз изпитах това състояние и пожелавам и вие да се доберете до него. Затова разказвам този случай така подробно и последователно. Това е моят подарък за вас от времето на Школата на Мировия Учител. Приемете го така, както и аз съм приел онова благословение, което се изля свише върху мен от небесните висоти чрез песента „Махар Бену Аба".