Бяхме на Рила, на 7-те езера. Теофана Савова и сестра й всякога пазеха Учителя. Бяха един вид пазачи на Учителя. Един път те не забелязали как Учителят е излязъл от палатката Си. Отишли, погледнали - ах, няма Го Учителят! Помислили, че Учителят е отишъл в клозета Си, обаче не се явил Учителят, не излязъл. Надникнали, видели, че Учителят го няма там. Зачудили се, разтичали се: „Чакай да отидем да видим при чешмичката!" Отиват при чешмичката - Учителят Го няма и там. Върнали се в лагера и започнали да събуждат братята и сестрите. „Къде е Учителят? Няма Го нито в палатката Му, нито наоколо, нито на чешмичката!" Пък щом Го няма на чешмичката, къде е изчезнал Учителят?"
Вечерно време правехме големи огньове. Клекове имаше много, много стари клекове, и аз, като се нахранехме на обед, започвах да сека дърва за вечерния огън. Това ми беше работата, аз извършвах просто хамалската работа в Братството, най-як бях, млад. Освен това съпровождах конете, когато носеха товарите - като ги натоварят от Говедарци, ако паднеше някой кон или някой денк се извъртеше, помагах веднага да се спре ешелонът, да изправим коня и да натоварим наново багажа. Така че аз извършвах тази работа и имах Кирчо Лъвчето за помощник.
И така, на езерата, след като се нахранехме, отивах и разсичах клековете откъм източната страна. През 1929 год. за пръв път с Учителя отидохме на 7-те езера, а пък през 1930 год. вече с наши хора тръгнахме.
Сега, какво стана: аз отидох да сека клекове. Разсичах клекове много гъсти, не може да се навреш между тях, разсичам пътека, така, и сека. А клекът има туй свойство, че тук му е коренът, а пък самият клек на десет метра нататък се разклонил и дигнал клони нагоре. Навлязох между клековете и и започнах да сека, изобщо, да разширявам периметъра на сеченето на дървата.
Както сечах, погледнах - Учителят взел една брадва, дойде и хвърли горното Си палто. „Сечеш ли, Пеньо?" Рекох: „Сека, Учителю." Започна и Той да сече.
А целият лагер вече бил в тревога, че Учителят е изчезнал и не са Го видели къде е отишъл. Но кой знае как, някоя сестра се навря при нас, в гъстия клек, където плющяха брадвите, и като видя, че Учителят сече дърва, отишла и казала: „Срамота е, бе, Учителят сам сече дърва!" И надойдоха тогава 360 души, дето се казва. Насякохме много дърва и натрупахме една камара, може да има десет метра висока. И имаше вече за няколко вечери бол дърва, да правим вечерните огньове.
Те бяха толкоз необходими, защото сред нашите братя и сестри имаше доста поети. Те през деня написали стихотворения, някой написал разказ - и вечерта на този огън хем се пееха братски песни, хем пък прочитаха поетите стихотворението, което днеска се е родило.
Та, онази вечер се примъкнаха много дърва, защото дойдоха всички да секат. Срамота беше, че завариха Учителя сам да сече. И като дойдоха, взеха брадвата от ръката Му: „Учителю, срамота е Ти да сечеш дърва!" Пък Той каза: „И аз мога да сека, недейте да мислите, че не мога!"
На другия ден, на сутрешната беседа - на Изгревния връх Учителят всякога говореше Слово, - Той каза: „Някои братя и сестри мислят, че някои братя са родени само за физическа работа. А пък други били родени само за духовна работа. И седнал той, братът, як и здрав, нищо не му е, отворил Библията и съзерцава, обръща очите си нанагоре молитвено и чете от Библията, А пък оня, другият брат, дето е роден за физическа работа, всеки ден, като се нахрани, той не почива, а взема брадвата и сече, приготвя дървата за вечерта, за вечерния огън и за кухнята. Така, това не е духовен живот." Да разберете, казва. Значи Учителят тука малко сърдито го изказа, че нашите хора имат такова схващане, че едни са родени за духовна работа, а други - за физическа работа.
