Веднъж с Учителя си приказваме пак по някои въпроси. Учителят всякога ме запитваше за моята работа като учител и как работя в селата. Беше ми много драго, като Му кажа, че съм пял от братските песни пред моите слушатели, родители на ученици от селото, в което съм учител.
Веднъж, както седяхме така, Учителят каза: „Знаеш ли кое е най-хубавото нещо на света?" Рекох: „Кое?" Той ми каза: „Най-хубавото нещо на света е да се изходиш по голяма нужда." Аз се изсмях, смя се и Учителят и минахме на друга тема.
Един ден, като се връщах от родното си село за Попово, на шосето, в тъй наречената местност „Калето", гледам - една каруца, изпрегната насред шосето. Един мъж и една жена се въртят покрай едина кон, легнал на гърба си и вирнал краката нагоре, а другият не е изпрегнат от каруцата. Минах аз и питам: „Какво става тук?" Те, скръбни, ми казаха: „Конят ни не може да пикае и ляга на гърба си, не ще да върви вече и сме го разпрегнали тук," Попитах ги имат ли сапун. Казаха, че нямат. Наблизо имаше река. Отидох и си намокрих ръката, бръкнах на коня в задника, извадих фъшкиите и напипах, че пикочният мехур се е надигнал горе, чак нагоре, в тазовете на коня. Полека-лека направих няколко масажа и конят се разкрачи и се изпика, така че урината му стигна до двете граници на шосето, толкова много се беше насъбрала. Мъжът и жената възкликнаха от радост и казаха: „Синко, Господ здраве да ти дава! Какво да ти платим, задето ни спаси?" Рекох: „Нищо няма да ми платите. Аз се радвам, че спасих живота на коня." И така се сбогувах с хората. Тука се разбира именно, дето казва Учителят в разговора, че най-голямото щастие на Земята е да се изходиш по голяма нужда. Нагледен пример.
