Върнах се в София и се залових да чукам мозайка в работилницата на брат Бертоли, която бе в Подуяне. Плащаше се на кофа чиста, отсеяна мозайка. Понеже бях силен, имах сили, още първия ден успях да начукам голям куп мозайка. Когато я отсях вечерта обаче, излезе чиста, отсеяна мозайка само една кофа и половина. Значи, първия ден не можах да си изкарам дори и за хляба. Имаше и други работници, които работеха там. Те се подсмиваха на голямата камара пепел, която изхвърлях на бунището. Ръцете ми за няколко дни се покриха с мехури и се откриха рани, които страшно ме боляха. Един ден си поплаках, че много голям куп начуквах мозайка, а като я отсея, една или две кофи оставаха чиста мозайка.
Към четвъртия или петия ден мина брат Борис Николов покрай мен. Като че видя с какъв голям замах се изсилям и превръщам едрите камъни в пепел, изсмя се и ми каза: „Не така, брат! Ти правиш камъните на пепел, а се иска да ги правиш като ориз, като царевични зърна." Той взе чука от ръцете ми и ми показа как големият дървен чук се слага леко, хоризонтално, не с голяма сила. На другия ден вечерта аз отсях 15 кофи отсеяна мозайка. Бях силен тогава. Тогава видях колко хората са егоисти и себични. Гледат ме няколко дни, като се изсилям и правя големи камари начукана мозайка, а като я отсея, нищо не излиза, но нищо не казват. Свикнах и аз и започнах да изкарвам повече мозайка, отколкото другите работници.
