24. ПОЛИТИЧЕСКО ПРЕУСТРОЙСТВО

Цел и условия - Основният закон

„Всемирна летопис", Г. Ill, кн. 7(111.1924), с. 151-153

Големият европейски катаклизъм от 1914-1918 г. предизвика коренна промяна в политическата уредба на много страни: предишните държавно-правни форми бидоха заменени с нови, считани за по-добри и по-съобразни с изискванията на новото време, и в тия форми се вля ново съдържание от социални течения и групировки. Обаче, печалният факт, че липсва навред възжелания нов смисъл на живота, е налице: принципите, които се влагат в развитието на народите и методите, с които активните политически водачи си служат, са пряко противоположни на Божествените закони и предначертания. Тази е кардиналната причина, поради която всички реформаторски усилия и опити на съвременните обществени и политически дейци не могат да успеят и свършват с фиаско и с народни страдания.

Целта на всяко общежитие е висшето благо на личността. Към него, обаче, се достига чрез общността на труда, основа на която са: личното самопожертвуване, себеотрицанието и стремежът към високия идеал. Тия последните добродетели, които отричат всякакво себепоклонство, егоизъм и користолюбие, са сами по себе си не пречка, а стимул за индивидуалното повдигане. Който се труди и работи за ближния, за другите, той се труди и работи всъщност за себе си. Процесът на колективното и индивидуалното развитие върви успоредно и едновременно. Погрешна е мисълта, че трябва по-напред да се погрижиш за личното си добруване, а после за общото или народното. Обратното е вярно: ако работиш да бъде на всички добре и на тебе ще бъде добре. Личното благо е резултат от общото. И това е Божественото: „Търсете царството Божие и правдата Негова, и всичко друго ще ви се приложи". Анализирана подробно, тази всеобемна мисъл съдържа целия процес на развитието за достигане върховното благо: духовното съвършенство на личността.

Политическото преустройство на един народ преследва общото благо. А да преустроиш обществения и политически живот на народа значи, да създадеш за него най-благоприятните условия, при които да се проявят и турят в действие всички заложени в него от Бога дарби и способности. Те са скритите творчески сили на микрокосмоса. Знанието на тия духовни сили и тяхното пробуждане и проявление в действителния живот, това е предметът и задачата на обширната окултна наука. А кои са най-благоприятните условия за развитието и напредъка на народа? Очевидно, те са същите ония, които са необходими на всяка отделна личност или на всеки отделен жив организъм. За да расте и вирее едно растение, има нужда от светлина, топлина и влага. Също така, за да се развива човекът, като индивид и гражданин на една държава, нуждае се от знания, чувство за добро и воля за работа. А знанията се добиват, чувството за добро се проявява и волята за работа се прилага само при пълна свобода на личността: свобода на ума, свобода на сърцето и свобода на волята. Дайте всекиму това, от което той разумно се нуждае и ще създадете за човека всички благоприятни условия, за да прояви своите вътрешни, скрити духовни сили. Никакви ограничения, никакви прегради за душата и духа му, защото те непременно биха го спънали и изродили! А спънат ли се отделните лица, изопачат ли се техните схващания и стремежи, тогава цялото общество се спъва в своето развитие и напредък. Тая истина се е разбрала от много велики умове на човечеството и затова, след много борби и кръвопролития, то се е домогнало до известни гаранции за личната и гражданска свобода на човека: великата французка революция има за резултат изработването на прочутата декларация за правата на човека и гражданина, така се е създала и Magna Charta Libertatum, също и Habeas Corpus (правото на личната неприкосновеност) и пр. Тия гаранции са вписани или оформени в основни или конституционни закони, по които са устроени или организирани разните съвременни държави.

Но трябва да се прави разлика между личните и гражданските права на човека, между частните и обществено-политическите му права. Всичките те са предназначени да обусловят и гарантират пълната свобода на личността. Между тия права на първо място стои правото на свободно мислене или свободата на съвестта, или вярата, както и правото на изказване мисълта или убеждението на другите. Това води пък към осигуряване на правото на публично събиране и правото на изказване чрез печата (свободата на печатното слово). Без да се впущаме в обширно разглеждане на всичките тия права или „конституционни свободи" на човека и гражданина, което е предмет на специалните съчинения по теорията на държавното право, ние ще се спрем тук, само мимоходом, върху оценката на правото на събиране, което е толкова важно за всеки свободен гражданин, за да покажем, колко зорко трябва да се пази то от всички управници, които и да са те, и където и да са те, като условие за гарантиране гражданската и политическата свобода в държавата. В своето класическо съчинение по конституционното право на Англия: „Introduction to the Study of the Lav of the Constitution", авторът Dicey е отделил специална глава VII върху разяснението на това право: The right of public meeting.

За илюстрация на нашите мисли по въпроса, цитираме от тая глава следните няколко реда:

„Лицето А. има право да върви по улицата High Street, или да излезе на полето. Лицето В. има същото право. Лицето С., Д и всички техни приятели имат същото право да идат и те там. С други думи, А, Б, С и Д, и десет хиляди други, имат право да се съберат на събрание (meeting); и понеже А. има право да каже на В., че той мисли, че би трябвало да се гласува известен закон, и понеже и В. има право да каже същото на когото и да е от приятелите си, излезва, че А. и още десет хиляди души с него могат да държат едно публично събрание, в което да се изкажат в полза на правителството или против него. Това е то, в неговата същност, правото на събиране за политически и други цели. Но едно събрание, един митинг, който би бил законен, не става незаконен само по това, че той може да възбуди някаква опозиция против себе си - която сама е незаконна - и чрез това косвено да даде повод за нарушение на тишината. Да предположим например, че „Армията на спасението" (Salvation Army - едно религиозно общество) иска да държи събрание в Оксфорд; да предположим, че пък „Армията на Скелета" (Skeleton Army) разгласи, че ще нападне първата и ще я разпръсне със сила. Нека предположим още, че на туй отгоре, мирните граждани, които не желаят да се нарушава спокойствието на града, като се боят от смутове, подканят властта да забрани митинга на „Армията на Спасението" или ако стане шум, да арестува членовете и на двете армии. Това искане изглежда на пръв поглед като твърде основателно, но властите не могат, законно, да отговорят на подобно искане. Че така трябва да бъде, по сега съществуващото право, става явно, щом като се помисли. На А. не може да се отнеме правото да се разхожда по улицата High Street, под предлог, че X. заплашвал, че ще го пребие, ако го види, че се разхожда по тая улица. Вярно е, че отиването на А. по казаната улица може да причини нарушение на тишината, но А. е толкоз малко причината за това нарушение, колкото онзи, комуто откраднат часовника от джоба, е причинил кражбата с това, че е носил в джоба си часовник. А. е жертва, а не автор на закононарушението. Сега както правото на А. да ходи по High Street не зависи от заплашванията на X., така и правото на А., В, С. и Д. да вървят по High Street заедно, не може да се намали от това, че Х.,У., Z. заявили, че те няма да позволят на А, В, С и Д да вървят по тая улица. Нито излиза някаква разлика от това, че А, В и С се наричали „Армия на Спасението", а пък X, У и Z се наричали „Армия на Скелета". Всичката работа е в началото, че правото на А да извърши едно законно действие - да върви по улицата - не може да се премахне със заплашването на X да извърши едно незаконно действие - да пребие А. Това начало е установено или по-добре, пояснено в един знаменит процес (излага се фактически случая с нападението на „Армията на Спасението" от „Армията на Скелета", когато първата се събрала в гр. Weston Super-Mare: местната власт издала заповед, с която забранила събранието, явила се полицията да изпълни заповедта, но един член от „Армията на Спасението" не се подчинил, полицията го арестувала, мировият съд го осъдил, но Кралевският съд, пред който подсъдимият обтъжил присъдата, отменил последната). По-нататък: едно събрание, което инак не би било незаконно, не може да се счита за незаконно вследствие на една прокламация или заповед на един държавен секретар (министър). Да предположим, например, че салвейшистите обявяват по целия град, че ще държат събрание на полето, вън от Оксфорд, в нарочно наето за тая цел място, и че ще се съберат в улицата St. Giles и оттам ще се отправят, с развети знамена и музика, на определеното за богослужебното събрание място. Да предположим, че министърът на вътрешните работи счита, че по една или друга причина, нежелателно е да се състои събранието и изпрати формална заповед до всекиго едного от членовете на „армията", или на „офицерите" й, които ще предвождат „похода" в Оксфорд, с което се забранява събранието. Тая заповед не изменя характера на събранието, макар, че когато събранието е незаконно, тя, като предизвестява всекиго, който я чете, за характера на събранието, прави по този начин всекиго, който е присъствувал на такова незаконно събрание, пряко отговорен за това. Да предположим, че едно събрание би било законно, ако подобна заповед се не издадеше; това събрание по никой начин не може да стане незаконно поради това, че един министър не позволил да се състои то. Подобна заповед, при тия обстоятелства, би имала същата юридическа стойност, каквато би имала една заповед, с която министърът на вътрешните работи би запретил на мене или на други лица да се разхождаме по High Street. И така, правителството няма голяма власт или няма никаква власт да забранява събрания, които са явно законни, даже и когато биха могли, след като се състоят, да се превърнат в незаконни, по начина, по който се държат... "

От горния цитат е ясно, колко силно е развито чувството за право и законност в Англия. То е плод на съзнанието на културните англичани, че свободата на човека и гражданина е едно естествено право, което не търпи никакво ограничение. Нашите четци сами могат да обсъдят дали също така е и другаде, а особено в България, дето запрещения на публичните събрания, даже и на частните в закрито място, са толкова обикновено явление, че почти са престанали да правят отдавна впечатление, и дето посегателството върху личната свободата (Hebeas corpus) във форма на единични и масови арести по „висши държавни съображения" и дори върху живота на гражданите, като се горят и живи хора - едно ауто-дафе без съдебна присъда, нещо небивало в историята! - се намира за правомерно и се одобрява мълчаливо и от мнозинството в парламента. За нас е важно тук да подчертаем, че първото условие за едно идеално политическо преустройство е свободата в най-широк смисъл на думата. Свободно, здраво и напредничаво общество може да се създаде и да съществува само от действително свободни хора. Свободата изключва всякакво насилие, било то физическо, морално или духовно. Вместо него, идеите, добрата обхода и убеждението трябва да движат всеки акт за политическа организация, а тяхната общност е единствената сила, която свръзва и сплотява единичните личности в едно стройно цяло, в което може да царува сговор и съгласие за планомерна и съзидателна обществена дейност.

Така се образуват и ония обществени групировки, които се наричат политически партии. Те се създават не по заповед на този или онзи властник, според неговите разбирания, интереси и цели в дадения момент и не чрез властта, а са резултат от един изживян обществен процес, от свободно изработване на политически принципи, разновидни по своето съдържание, но целящи общото благо и общия прогрес, и от свободно убеждение.

Тия принципи не могат да се вдъхновяват от егоистични попълзновения, защото една идейна политическа партия не може да бъде една лична котерия или клика на нейния самозван водач. Тоя последният не се назначава с указ, а се издига из средата на народа като най- достойния измежду равните - primus inter pares. При това водачът трябва да се отличава с всички високи духовни качества и добродетели. Както кормчията на един кораб, машиниста на един влак или пилота на един аероплан, той трябва да бъде толкова умен, че не само да има солидни знания за управлението на държавата, но и ясновидска предвидливост на бъдещето. Не напразно на запад са измислили политическата максима: „gouverner c'est prevoar". Истинският държавник е длъжен да знае законите, по които се организират обществата и се управляват народите.

Той трябва да бъде социолог в окултен смисъл на думата. Само един истински окултист може да е образцов партиен водач и държавник. Неговият духовен и морален авторитет е същественото условие за една крепка дисциплина в партийната организация. Това не е оня „личен режим", за който у нас обичат да се изразяват при други случаи, защото такъв водач не си служи със своеволия за лични цели, а е едно разумно ръководство, в пълно съзнание за общата полза от всяка мисъл, желание и действие и за своята отговорност, при пълна свобода на отделните партийни членове. В една политическа групировка, основана на идейни начала, шефът не е тиранин, който си служи с принудителни средства, във вид на заплашвания или други ограничения на своите последователи, и дисциплината между съмишлениците не е рабско подчинение на водача.

Такива широки разбирания може да има само един окултист. Но той се отличава и с едно друго още по-ценно или най-ценно качество: любовта към другите, били те негови приятели или врагове. Тя е ключа на тайната за преуспяването на всяко политическо преустройство. Един политически деец, който има благородната амбиция да отстрани социалния и политически хаос в страната чрез нейното преустройство и оздравяване, еднакво обича и приятелите си, и неприятелите си. Ако към своите приятели той е разположен да ги обсипе с всичките блага, които дава властта, то към своите врагове същият никога не трябва да си служи с насилнически мерки, за да ги принуди да му се подчинят. Не е голямо изкуство да печелиш врагове, а изкуство е да знаеш и да можеш да печелиш приятели. Само с любовта можеш да ги спечелиш, защото само любовта отваря сърцата и донася мир. Вместо да заплашваш със „сеч" и със „смазване" другите, вместо да ги преследваш, арестуваш, убиваш или прогонваш зад граница, далеч от родното място и от близките им, любовта налага да ги оставиш на свобода, да гарантираш живота им, да отвориш вратите на родината за всички нейни синове и да ги спечелиш със своята морална сила и с безкористната си служба на народа. Тъй и само тъй искрените, чистосърдечните и благонамерените умиротворяват страната си. Защото е казано: „По делата ще ви познаят..."

И тъй, любовта е основата на всяка обществена и политическа организация, благородните идеи са стълбовете й, а чистият, възвишеният идеал е нейният лъчезарен свод. Това е величествената сграда на народния храм. Нека приложим закона за любовта и в политическото преустройство на България, и тогава сам Бог ще живее в тоя храм. Ако ние не сторим това, живите сили, които действуват в света, макар и неподозирани от невежите и слепите, ще го направят рано или късно, макари след мъчителни перипетии и страдания за народа.