Сестра Паша разправя следующето: „Отивахме на екскурзия на Мусала. Всички се радвахме на хубавото време, на слънцето, на потоците, на горите, на планината, а аз усещах, че съм в затвор. Като че съм зад някаква решетка. Всичко ми е мрачно, нищо не ме радва, като че нищо не виждам. В това състояние се качвам, в това слязох от Мусала, приятелите разговарят, пеят, смеят се, възхищават се, а аз нищо не усещам. Като се върнахме и отивам при Учителя по работа, а това беше 1925/26 г., сварвам Учителя като парализиран, не може да движи единия си крак и едната си ръка и почти не може да говори. Като видях Учителя в това състояние, изпитах ужас. Учителят едва проговори: „Можеш ли да направиш една супичка?" Изтичах вън, приготвих супата и се върнах. Аз забравих себе си. Като се връщам, Учителят съвсем здрав, нищо Му няма. Движеше се свободно, усмихва се и говори свободно и аз останах като гръмната. В какво състояние беше Учителят преди един момент? Сътресението, което преживях беше толкова силно, че забравих моето състояние, излязох от затвора. Пак огря слънцето. Пак се върна живота в мен, пред това страдание на Учителя". Сестрата е учителка по химия в гимназията. На другия ден взема една епруветка, поставя разтвор от син камък, взема една желязна тел, отива при Учителя и Му казва: „Учителю, ще Ви покажа една химическа реакция. Подобна на нея Вие направихте вчера, само че алхимическа. В епруветката имаме бакърен сулфат. А това е желязна тел, потапяме телта в епруветката, постепенно бакъра се отделя от разтвора, облепя се по телта, желязото от телта минава в разтвор, който става зелен. Това направихте и Вие с мене вчера, когато ми показахте Вашето състояние. Моето състояние ми се видя нищожно и аз се освободих от него. Стана заместване, както при този химически опит." Учителят я гледа и се усмихва.
Това е от опитностите на сестра Паша Теодорова - из живота ни с Учителя.
