112. УРАГАНЪТ НА РАЗРУШЕНИЕТО ПОМИТА НАВСЯКЪДЕ

Освен Изгрева, скъпи за нас свързани с великото дело на Учителя, бяха и имотите, които имахме в Търново. Вилата, мястото около нея, от около десетина декара, засадено една част с лозе, а другата по-голямата с овощни дървета и друго едно място на около 150-200 метра, по пътя за град Севлиево, също от около десет декара. Вилата и тези две места бяха много подходящи за съборите, които Учителя устройваше там. Най-напред Търново се намира в центъра на България, лесно достъпен за всички краища на страната. Благоприятният климат. Селяните на всички околни села се славеха, като много добри градинари, производители на зарзават и плодове, което нещо за нас, като вегетарианци беше най-важната ни храна. Тези места и вилата, тогава бяха отдалечени от града и цареше една приятна тишина и уединеност, напълно подходящи за нашите срещи.

След събора обаче в 1925 г. духовенството в лицето на своите владици и попове, в устрема си да спъват делото на Учителя, пускат между гражданите в града за подпис една декларация, в която се казва, че те не желаят, Учителят Петър Дънов да провежда своите събори в града им. Който не подпише тази декларация ще бъде отлъчен от черковата. Разбира се, онези от гражданите, които не са имали отношение към Учителя и неговото дело, за да не си създадат неприятности са подписали. С това дейността на Братството там се преустанови. Един наш брат Стамат остана, за да се грижи й стопанисва това наше имущество. Но след 9 септември 1944 г. съвета на града започва да строи жилищни блокове на местата, а по-късно, когато този брат умира в 1964 г. вилата е съборена и на мястото й също се застроява жилищен блок. Срещу тъй иззетите имоти, Братството също не получава нищо. Така и, тази наша светиня беше пометена и обезличена.

В човешката природа има вкоренено, много интересно социално чувство. Хората, с които си преживял в даден период, общувал си с тях, наедно сте прекарали радости и скърби, изобщо хора, с които си имал общ живот, всякога се създава нуждата и необходимостта, от един контакт с Тях. Да ги видиш, да се срещнете, да си поговорите, да се изживее нещичко от живота наедно с тях. Тази нужда, беше също ярко изразена и у нас нашите приятели. Създадената традиция сутрин да бъдем наедно и да изпълним утринните гимнастически упражнения, Паневритмията и да си изпеем по някоя песен, беше здраво вкоренена. И сега, когато Изгрева го нямаше, това се изживя много тежко. Приятелите намериха в близката гора, подходяща за целта полянка и там започнаха да се събират, да се видят, да изпълнят утринните упражнения, да си попеят. Но и там ограниченията започнаха бавно но сигурно и тази малка проява отиваше към ликвидиране.

Другото място, където все пак можеше да се видим и проявим нещичко от Братския колективен живот, това беше бивака ни на Витоша - „Железните врата" или както Учителят го беше нарекъл „Ел Шадай". Там обикновенно през неделните дни, отиваха приятелите, още от ранните утринни часове и прекарваха деня в обща братска изява. Утринните упражнения, Паневритмията. Огънят още от ранната сутрин е накладен и чайниците с гореща вода са готови за закуска. След упражненията, шумното оживление, което съпровожда такова важно събитие като утринно ядене е налице. След нея и притихналата вече атмосфера се прочита и беседа от Учителя. Картофената супа за общия обяд, чевръсти и грижливи ръце са вече приготвили. Приятни и полезни разговори, запълват обедните и следобедни часове, до идването на времето за слизане по стръмните пътеки към града. Приятелите там за лошо време, при дъжд от подръчни материали бяха направили скромно помещение, което беше от голяма полза при такива случаи. Но и там дойдоха ограниченията. Да не се играят упражненията, да не се чете беседа, огън да не се кладе и пр. Дойдоха и хора от паркове и градини при Столичния градски народен съвет и разрушиха скромната постройчица, като за успокоение на приятелите казали, че тя е много неугледна и на нейно място щяло да се направи нещо хубаво, подходящо и удобно за приютяване при лошо време. Но разбира се това беше казано само за успокоение, за по-безболезнено минаване на ножа. Нищо не се направи и досега. Много месеци, след този удар върху нас, един ден срещам един от най-големите началници на Парк-строй, който ме познаваше, защото преди това бях около пет години техен работник и го запитах за случая с постройчицата ни на Витоша при „Железните врати". Неговият отговор беше: „Да вярно е, че мислехме да направим нещо там и щяхме да го направим, но от Държавна сигурност ни забраниха", И така и тук се направи всичко възможно и малката искрица, която все още тлееше, далеч от града там горе на Витоша, на нашият общ Братски живот да бъде стьпкана.[1]

Животът ни на Рила, през летните месеци след напрегнатата 1949 г. продължи още някоя и друга година, но и там дойдоха ограниченията, докато най-после се забрани напълно нашето летуване там.

Много енергичната и с инициатива наша сестра Елена Андреева организира на една много хубава полянка, оградена с борова гора, малко над хижа Вада, бивак за летуване през лятото за по-възрастни братя и сестри и такива, които не можеха да изкачват стръмнините на Рила, до към второто езеро. Добре просъществува и тази инициатива няколко години, но и тук тежкият подкован ботуш, си каза думата и това беше забранено.

Така, бавно, но сигурно се направи всичко възможно от влястта след 9 септември 1944 г. да се смаже и заличи, един велик и светъл период от историята на България и света, както някога това беше направено с Богомилството, преди около хиляда години.

-------------------------
[1]Виж„Изгревът", том IV, стр. 358-360.