93. БОМБАРДИРОВКИТЕ НАД СОФИЯ

По отношение политическото положение на България, Учителят е бил всякога и при всички случаи катогеричен: „БЪЛГАРИЯ ТРЯБВА ДА БЪДЕ НЕУТРАЛНА". И сега при започването на Втората световна война, Той дебело подчерта същото. Но кой Го слуша?

На 17 декември 1941 г. българското правителство, обяви война на Съединените американски щати и Англия. Не след много българският народ и по-специално тези, които живееха в София, почувствуваха суровата последица от тази фатална стъпка. Започнаха бомбардировките, започнаха въздушните нападения над столицата. Населението масово започна да напуска града. Идват братя от провинцията и канят Учителя да отиде там, но Той не се съгласи. През тези тревожни дни още от сутринта отиваше с група приятели до полянките над село Симеоново и прекарваше там целият ден. Приятелите бяха наели в селото една малка стаичка, за в случай на лошо време. Интересно беше, отбелязват приятелите, че щом почнеха кучетата да вият, кокошките тревожно да кудкудякат и петлите да се умърлушат и замлъкват, Учителят казваше: „Днес ще има нападение". Не минаваха и няколко часа черните ята се задаваха. Те пущаха своя товар над града, а някои изсипваха просто на полето. До Изгрева паднаха две бомби.

Учителят обичаше текущата вода, затова често се излизаше срещу чистият бистър планински поток, който по-долу минаваше през село Симеоново, слизайки от Витоша. Избираше си някое хубаво място и се прекарваше там целият ден. Тук на левия бряг на рекичката открихме изворче с кристално бистра вода и се направи чешмичка - над горното езеро. За тази вода Учителя казваше, че това е една от най-хубавите води на Витоша и препоръча да се пие от нея. Долината на рекичката, тогава дива девствена, сега е направена като хубав парк, с езерца чешмички, затревени полянки - красиво стана. Столичаните намират сега там условия за приятен отдих. Там дето стъпваше крака на Учителя, всичко се облагородяваше и ставаше благо за всички.

На 10 януари 1944 г. стана най-голямото нападение над София - града гореше. По това време Учителят е бил в домът на моя брат Борис, намиращ се вдясно от пътя за село Симеоново на около 200 метра зад боровата гора. Дотогава, казваше брат ми, ако понякога биваше у нас по време на бомбардировките Той не излизаше. Този път обаче, излезна и дълго гледа към града. Сутринта - продължава брат ми - отидохме на Изгрева. София гореше, града беше напуснат, тегнеше тъмен облак от пушеци. Учителят застана всред поляната гледаше мрачен картината и с прискърбие каза: „Тук няма вече условия да поддържа човек връзката си с Бога. Да излезнем!" Тогава от село Мърчаево, дойде поканата. Брат Темелко предлагаше къщата си на Учителя.