68. ЛЕТУВАНЕ НА 7-те РИЛСКИ ЕЗЕРА

През лятото на 1928 г. съвсем изненадващо и неочаквано, вместо да отидем към Мусала, както това ставаше предните години, чух, че Учителя наредил, малка група от братя и сестри да направим екскурзия до „Еди-гьол". За мене това беше много странно, а името „Еди-гьол", чувах за първи път. Бях по това време свободен, имах възможността да отида и се прилепих към малката сформирана група. Тръгването стана някак безшумно. За водач на групата беше брат Симеон Симеонов, който бил ходил там и познаваше местата и пътищата на този край много добре. Пристигнахме в село Сепарева Баня и оттам по стръмните склонове на Рила, отначало покрити с борови гори, а нагоре клекове, хвойна и трева. Вървяхме къде по пътеки, къде без тях, но брат Симеон умело ни водеше. Вървяхме все нагоре, докато почнаха да се показват върхове величави и импозантни.

Тези тъй ярко изразени в мене чувства на красота и благоговение към тази величавост на природата, която се разстилаше пред мене преживявах за първи път с такава сила и затова се врязаха дълбоко в съзнанието ми. Вървях напред потънал в смирение и благоговение от това, което гледах. Най-после бляснаха пред нас езера чисти, кристални, като сълзи, потънали в циркуси от минали ледникови епохи. Те бяха като някакви олтари на величав храм.

Спряхме при второто от седемте езера. Една девствена, смайваща със своята импозантност, красота цареше там. Едно езеро с кристално чиста вода, обградено с хълмове, потънали в зеленината на вековни клекове. Буйната река, която се изтичаше от езерото за да хвърли своите води, на многобройни водопади към първото езеро намиращо се под нас, на около 150 метра във височина, разположено на обширно плато, потънало също в зеленината на клековете, беше гледка, която също приковаваше със своята величественост. На източния бряг на езерото, хълмът беше особено привлекателен, обгърнат от мощните прегръдки на зелените клекове. Малката полянка, единственото свободно място от клекове, непосредствено до самото езеро, създаваше условия най- подходящи да се установим там на лагер. Минахме бистрата игрива река малко трудно и установихме лагера си на тази полянка.

По онова време туризмът не беше навлязъл у нас със своите специални екипировки и ходенето в планината се провеждаше обикновено с онова облекло и обувки, каквито и в града се носеха. За палатки и някакви други удобства и необходимости от този род се говореше като за нещо възможно само за хора, белязани като такива с изключителни достойнства и привилегии, с каквито ние не можехме да се похвалим. Затова само буйният огън, който накладохме, беше нашият закрилник и защитник срещу хладнината, която цареше там, и която бързо се засилваше с настъпването на вечерния мрак. Прекарахме един или два дена в почивка и недалечни обиколки, приятни и полезни разговори, а вечер буйният огън под звездното небе, внасяше своят принос, към много богатите преживелици. Времето беше хубаво, ясно-синьо небе над нас и това ни даде възможност, да приемем по-добре и по-пълно цялата прелест на този Рилски кът. У мене, пък вярвам у всички, тази екскурзия остави незабравими скъпи спомени. Когато се върнахме на Изгрева и изляхме с цялата му сила нашия възторг от видяното и преживяното, то у всички се събуди желанието, следващото лято и те да дойдат.

Така се създаде подтика, тъй започна нашето редовно летуване край езерото „Ел Бур", както по-късно Учителят нарече второто от седемте Рилски езера. За превод на тази дума на това наименование, Той даде: „Езеро на изпитанията". Езерото, което беше под нас, първото езеро, Той нарече „Махарзи", което ще рече „Голямата почивка". Езерото над нас, третото нарече „Балдер Дару", което значи „Онзи, който дава благодат". Четвъртото езеро си остана с името „Близнаци". Петото, или както поради своята прилика на бъбрек се наричаше „Бъбрека", на него Учителя даде името „Махабур", което ще рече „Големият - Силният". Шестото - „Сърцето". Седмото нарече „Шем-Ха", което преведено означава - „Главата на Мъдростта". Малкото, прекрасно, пълно с прелест езеро, по югоизточния склон на върха „Харамията" нарече „Езеро на чистотата". Там отивах с най-голямо разположение. Спирах се загледан в чудния релеф и девствената красота, в тишината, която цареше там. Човек се усеща, че потъва в общество изпълнено с мъдрост и внимание към тебе. Долу, вляво от това езеро има друго. Със своите зелени води то приличаше на грамаден омайващ смарагд. Обградено от мъчно достъпни пропасти, то беше малко посещавано. Там цареше някакво тайнствено мълчание, покой, предразполагащ човека към дълбок размисъл и желание за проникване в непрогледния мрак на битието. Него Учителят нарече, „Езерото на съзерцанието". Наистина, през няколкото пъти, които съм ходил там, всякога съм имал чувството, че потъвам в един тайнствен и чуден по своята загадъчност свят. Свят на чистота, на възвишеното, на светлото. Свят, в който мисълта търси и намира допир с разумни и възвишени същества.

Редовното ни летуване на Рила, при второто от седемте езера, всяка година от средата на месец юли до края на август, започна с Учителя от 1929 г. до 1939 г. включително, с едно прекъсване от две години. През 1933 и 1934 г. не летувахме на Рила. За причините на това прекъсване по- нататък ще кажа.

Да се организира едно летуване на Рила, на височина от 2200 метра, за няколкостотин души, където нямаше нито даже и някакъв заслон, да се изнесат хиляди килограми багажи и едно непрекъснато снабдяване с продукти по стръмните склонове на планината, където не можеше да се говори за някаква по-удобна пътека, а само за някакви следи от такива и то тук-там; да се предвидят всички сечива и инструменти, необходими за един нормален живот на летуващите, беше една сериозна и отговорна задача.

Столовата, която имахме на Изгрева, играеше ролята на една много важна и необходима изходна база. Що се отнася до отчетността в организирането на цялата кампания, беше много проста. На всеки един от летуващите се откриваше партида в един голям тефтер, а ако е семейство - на главата на семейството. Тази канцеларска работа се водеше от рядко прецизната и добросъвестна сестра Буча Бехар, учителка по професия и писателка. В партидата се отбелязваха всички сметки, килограмите на багажа, превозните разноски, броя на дните прекарани горе, разноските по обедите, които се разпределяха по равно на всеки столуващ, както и съответния дял от общите разноски, каквито при такива случаи всякога има. При тръгване, още щом се запише в тефтера, всеки правеше встъпителна вноска, а когато дойде времето да се връща, идваше да си урежда сметката. На конярите също водехме партида, където се отбелязваше всички пренесени багажи, товари, продукти. С тях бяхме уговорили да им се плаща на килограм изнесен товар или на кон, ако някой ползваше такъв. Отношенията ни с тях, почиваха на пълно доверие и добросъвестност, което нещо извънредно много улесняваше и опростяваше канцеларщината. След изкачването на багажите, хората и настаняването им, което се съпровождаше с усилен строеж на палатки, кухни, продоволствен пункт, какъвто всякога имахме и всякакви други общи съоръжения, каквито са необходими за голяма група летуващи. Конярите пък използувахме за докарване на продукти необходими за лагера, което нещо ставаше предимно от Дупница /сега Станке Димитров/ Тогава там имаше голямо изобилие на всякакви продукти, хляб, плодове, зарзават, бакалски стоки, всичко от което имахме нужда в най-голямо разнообразие.

Първата група /тази от 1929 г./, беше от около шестдесет души. Багажите и хората се превозиха по влака от София до Дупница. Оттам багажите с камион до село Сепарева баня, а хората кои както можеше, предимно пешком, за да измине четиринадесеткилометров път до селото. От селото наемахме магарета, катъри, коне за изнасяне на багажите. Това разбира се беше доста сложно и неудобно. Трудностите са, които карат човек да мисли, да търси и намира. „Похлопайте и ще ви се отвори", казва Христос. Затова, през следващите години благодарение на мислене и търсене идваха все по-големите и по-добри улеснения.

Приближаването на времето, когато ще тръгваме за Рила се съпровождаше всякога от приятно оживление всред приятелите, най-вече от тези на Изгрева. Обмисляше се и се разискваше върху придобития опит, за по-добрата ни организация и транспорт дотам, а също улеснения за живота ни.

На първо място, най-важен, беше въпроса за покрив над главите ни и поне някакъв уют и защита от неочакваните климатични изненади. При вятър, дъжд, хлад, естествено е човек да бъде защитен. А такива изненади, особено в началните дни на нашето идване, често ни спохождаха. В първите години това се осъществяваше от всеки, като си правеше примитивен навес от случайни платнища, или някакви други платна, но това беше крайно незадоволително. Наистина платнищата, с които военните си служеха, беше едно добро разрешение, но нито такива, нито нещо подобно се намираше на пазара. Незнам в кого, но беше някоя умна глава озарена от гениален проблясък, дойде идеята, да се правят палатки от дебел бял памучен плат американ, какъвто тогава в изобилие се намираше по магазините. След направата, палатката се импрегнираше с парафин разтворен в бензин. Резултатът беше неочаквано добър. Направените по този начин палатки, издържаха всички изпитания. И при най-силен проливен дъжд, те не пропускаха. Бяха закътани, направени отдолу с под и тук геният се прояви, създадоха уютност, сигурност и при най-неблагоприятните промени на времето, дъжд, хлад, вятър. Това беше един голям успех и улеснение за нашето летуване на Рила. Намериха се сръчни сестри, шивачки, които по указание на опитни в палатковото кроячество хора, направиха няколко модела палатки, за да може всеки по свой вкус и нужда да си направи. Всички си направихме такива палатки. И когато отидохме на Рила и ги построихме по склона край езерото, гледката беше красива с накацалите, като пеперуди бели подслони. Така този най-важен въпрос беше сполучливо разрешен.