59. ВЕЛИКИЯТ ПРОМИСЪЛ

След две години прекарани на Дунавският остров Персин в концлагера, край село Белене, докарват ме в Дирекцията на милицията, на площад Лъвов мост и ме затварят в арестантска килия, където ме държаха, мисля, че беше повече от месец. В лагера прекарвахме в непосилна работа, при крайно оскъдна храна. Преживявахме там мъчителен глад. Затворен сега тук в арестантската килия глада продължи, не само поради крайно оскъдните дажби, но и още по-лошо поради това, че тук като готвено освен малкото парченце хляб, давах по-често някаква рядка чорбица с тук-там по някое парченце карантия, която чорбица аз като дългогодишен вегетарианец не само, че не можех да близна, но ми ставаше лошо само като я помириша, затова оставах през целия ден само на малкото парченце хляб. Гладът беше изтощителен най-вече и поради своята продължителност. В един особено мъчителен момент, изведнъж само за миг, вратата на килията ми се отвори и някой хвърли коматче хляб. Това стана така бързо, че не можах да забележа, кой и какъв беше човека, който ми направи това добро. Седнах с навлажнени очи, троха по троха изядох коматчето. Тогава си спомних случката описана в Библията станала с пророк Илия, който бил подгонен от жената на цар Езекия, която искала да го обезглави, защото оскърбил нейните пророци. Бягайки той се скрил в една пещера. Но за да живее човек трябва да яде. Великият Промисъл му праща една врана, за да му занесе парченце хляб. След някой ден, бях извикан и ми се разреши на два пъти да ми се купи хляб. Така бях спасен от мъчителен глад, докато ме закараха в затвора, където вече беше по-добре.

По какви причини ме вкараха в концлагер?

Това беше 1958 г. Никола Антов, който беше в братския съвет искаше изцяло да вземе властта в свойте ръце, на Братството на Изгрева. И искаше на всяка цена да отстрани Жечо Панайотов и брат ми Борис Николов. Затуй той беше направил едно събрание и да ги опетни. Аз разбрах тази работа и отидох в салона. Той се беше облякъл официално с костюм и се готвеше да държи обвинителна реч. Тъкмо да почне, станах аз и с едно прекрасно красноречие изложих всички тези неприятни събития, които той беше създал на Изгрева. Беше бил Христо - бояджията, който по-късно от побоя почина. Беше бил Елена Андреева и една възрастна сестра. А беше отговорник, като комунист на квартала. Имаше голяма власт. А Методи Константинов като ме слушал отишъл при брат ми Борис и казал „Николай да си стяга багажа за концлагер в Белене". И една сутрин преди беседа дойде един милиционер и един агент, който познавах случайно от времето на моята търговска дейност. Каза ми: „Николай отиди си вкъщи и си вземи одеало за завиване". Взех две одеала и ме закараха в затвора, престоях десет дена и всеки ден по два пъти на ден ме викат, и питат „Защо си тук?" - „Аз не зная, вие ще кажете". - „Ще седиш тук, докато разбереш и научиш". И след няколко дни с нощния влак ни закараха в Белене. Никакъв обвинителен акт, не ти дават обяснение. Това беше преди ревизията на Изгрева. В лагера седях две години при непосилна работа. Една година в Белене, после ни заведоха една година в Плевен на вала, на Тотлебеновия вал, там от една кариера вадихме камъни. Освободиха ме след две години, след като ме заведоха в София и за случая, който описвам тук. Една сутрин ме изведоха при един чиновник и ме пита: „А сега накъде?" - „Не знам". „Сега отиваш в затвора". Аз съм радостен, че там мога да си купя храна и да се нахраня. Като отидох там поисках веднага от милиционерите да ми купят халва и бисквити, защото нямаше тогава хляб. Закараха ме на баня, да се окъпя. Имаше и други затворници, които ме оглеждаха уплашено. Питам: „Какво има?" - „Ама такъв слаб човек, само кожа и кости за пръв път виждаме". В затвора престоях 50 дни и след това с голяма гаранция от 500 лв. ме освободиха. Един наш брат даде от себе си 500 лв., плати гаранцията и веднага ме освободиха. Бяха много пари - 7 заплати. Изтезан, гол, окъсан, с едно затворническо сандъче у дома. Не могат да ме познаят. На другия ден тръгвам да търся работа. Среща ме Тодор-"босият", той беше хамалин и отидох при него. Товарихме и разтоварвахме тухли по камионите.

Един ден трябваше да стоварим камион с мозаечни торби. Те тежаха. Аз нося, вървя и се олюлявам така. Нямам сили след лагера. И шофьорът на камиона ме видял, съжалил ме и заявил на управлението: „Този човек не е за хамалин". И ме пратиха на една канцеларска работа. Добре, ама аз не свикнал да седя на едно място и да пиша. Плащаха ми много малко. Срещнах Гради Минчев и той ме повика при него да работя за заплата 90 лв. Накрая отидох при брат ми Борис и правихме мозайки. След това отидох при военните и там останах, и бях много добре платен. И освен това грубата работа я работеха войниците, а аз само ръководех като майстор. Така спестих някой лев. Вече не работех груба работа.

Един друг случай. По онова време, когато бях търговец, бях се запознал с един човек, имаше сергия на ул. „Леге", в един вход. Виждах, че е голям шмекер. Идва при мен един ден и иска да купи нещо от мен. А аз видях, че иска да ме изиграе и не му продадох нищо. Изпратих го без да купи нищо. Като отидох в Белене и този шмекер там. Един ден, като свърши работата, прибираме се и ни дават обед, сварена вода с малко фиде и макарони. Слаба, лоша храна. Идва при мен и ми казва: „Аз имам една глава лук - половината за мен, половината за теб". Изведнъж, Боже мой, цялата тази неприязън, която имах към него, изведнъж падна от мене. И ми се видя мил и симпатичен човек. Оттогаз станахме много добри приятели. Половин глава кромид лук направи цяла революция в мен. А това бе голям лукс тогава.

Веднъж зад кухнята на боклука видях една глава лук, веднага я прибрах в торбата. Тогава затворниците копаеха и търсеха червеи, за да ги ядат. Беше голям глад. Но Великият Промисъл бдеше над мен и аз оживях досега.