30. ДЮШЕМЕТО В СТОЛОВАТА

Учителят всякога реагираше с известно недоволство, когато в каквато й да била работа на Изгрева, братска работа, се проявяваше нехайство, честолюбие, гордост, корист или някаква друга изява на нисшата човешка природа.

Стана нужда да се постави дюшеме от борови дъски в трапезарията, където се хранехме. За тази задача се заехме с един майстор строител и аз като негов помощник. Този майстор Колю живееше в покрайнините на Изгрева и минаваше уж за наш съмишленик. Вземах материалите, но в момента, когато ги докарах, майсторът го нямаше, не беше дошъл, пък и незнаех дали ще дойде въобще, беше като човек малко хлабав по характер. По онези години, аз имах голяма похватност от сръчност и умения. Видех ли някоя работа как се прави и аз можех да я направя.

Направих сметка, какви материали ще са необходими за дюшемето. Отидох в града, купих ги и докарах греди и дъски. Тъкмо стоварвахме гредите, ето Учителят идва и ме пита: „Николай, вие защо не използвате тези греди тук?" А там на Изгрева, бяха докарани гредите на къщата на Иван Радославов на ул. „Оборище" N 14. Този мошешник, който излъга Радославов, а и Братството и взема салона, който бяхме си построили там, беше му казал, че ще му построи къща на Изгрева. Казал му да си събори къщата, в града да си вземе материалите и да ги занесе на Изгрева. Събориха къщата и брат Радославов се премести под наем в една стаичка на Изгрева. Тези греди на неговата развалена къща бяха на Изгрева и Учителят ме пита: „Николай, защо не използвате тези греди?" Казвам му: „Учителю, нали са на Иван Радославов?" Погледна и ми каза: „Ами ти мислиш ли, че Иван Радославов ще има къща на Изгрева?" Наистина, тъй стана. Нищо не се построи. Този човек умря, изоставен от всички в крайна мизерия.[1]

Дюшемета бях поставял на малки помещения, но на големи и дълги, пък и с недотам правилни правоъгълници, какъвто беше нашият салон, не бях. Не исках да чакам, да отлагам, спрях се помислих малко и стигнах до извода, като как това трябва да стане. Започнах, макар и с една малка несигурност, но имах чувството, че върви добре. Тъкмо бях поставил няколко реда дъски, ето го пристига и майстора. Погледна направеното от мене и с едно накърнено честолюбие, твърдо отговори: „Не, то така не може, така не се поставят в такова помещение дъски". Не му отговорих нищо, от уважение към званието и вярата ми в неговите способности в занаята. Отковахме поставените от мене дъски и започнахме да ги ковем по съвсем друг начин, по който според него трябвало. Аз веднага разбрах, че начина, по който бях почнал е много по добър, много по-съвършен от неговия, но нищо не му казах. След малко Колю отиде някъде и ето

Учителят идва: „Защо разковахте дюшемето?" Малко твърдо ме запита Той. В отговор виновно смънках нещо и казах, че Колю така е наредил. Учителят си отиде, но разбрах, че правилно съм бил насочен. Дойде Колю и ние продължихме работата, без да му кажа нещо. По-късно разбрах големите неудачи, които този човек е имал впоследствие.

Колю бе си направил в покрайнините на Изгрева една малка барачка и беше с комунистически идеи и голям привърженик на комунистическата партия, която тогава бе в нелегалност. По-късно след 9. IX. 1944 г., когато комунистите дойдоха на власт, би трябвало да му дадат голямо звание, голяма работа и заплата, да му дадат хубава работа. Интересното бе, че нищо не стана в туй направление. Нито му дадоха работа, нито му дадоха пенсия и знам, че умря този човек в голяма нищета. Навремето се опита за коригира Божественото, разкова дюшемето и го закова по свое усмотрение. След това други дойдоха и го приковаха чрез тежка карма. Прекара много мизерно, караше една количка с инструментите си. Ожени се за една психично разстроена жена. И това бе похлупак на всичко.

[1] За Иван Радославов: Виж „Изгревът" том III, стр. 24-26, 28-29; „Изгревът" том V, стр. 474 - 477; том IX, стр. 172 - 174.