78. ИНТЕРЕСЕН СЛУЧАЙ С БРАТ-ЗАТВОРНИК[1]

(Разказ от Жечо Панайотов)

Преди години, наш брат прекарал известно време в един от българските затвори. Вината му е била толкова неопределена, че са го съдили за неотчитане, а са го поставили между политическите затворници. Това положение, от една страна било по-мъчително, но от друга - за него е било по-добре, че се намирал между по-интелигентни българи, каквито тогава са били политическите затворници. И тяхната вина била, че са имали убеждения, които законите са наказвали.

Братът се успокоявал с мисълта, че всеки ден го води към свободата, към излизането му от затвора. Даже, когато споделял със съдбата на ония които били край него, тази мисъл и на тях се харесвала, надеждата ги подкрепяла да дочакат бъдещите щастливи дни. Но все пак скръбта се е навявала около всички, дните минавали един след друг невесели. Малката радост идвала един път в месеца - да получи писмо от домашните, да им се пише нещо, а най-вече да дойдат лично на свиждане. Работата в разни затворнически работилници и градини, също са били успокоение.

Нашият брат също постъпил на работа - помощник градинар в цветните градини в затворническия двор. Там затворниците два пъти на ден излизали на разходка, да подишат въздух, да се разговарят помежду си, да научат новини и така нататък.

В дните към края на едно лято, наближавало празника девети септември, все още било топло и всеки живеел със своите грижи. Една сутрин, началникът на затвора като идва на работа, минавал през алеята водеща към входа. Видял, че всичко е в прах, вятърът е навял книги и отпадъци, живия плет край алеята неподрязан и въобще не се виждало празничното настроение, което се изисквало. Казал си: „Всички се готвим да отпразнуваме девети септември, ще ни дойдат гости, може би и големци наши началници, трябва цялата тази обстановка да се постави в приличен ред". Влиза в канцеларията си и първото му нареждане било да излязат всички работещи в домакинството, в това число и градинарите, за да почистят алеята вън от затвора, да подкастрят живия плет и да подготвят украсата за празника, който вече наближавал. Така и станало, а между работниците бил и нашия брат. Такова излизане за него било нещо необикновено, защото работата му била във вътрешните градини. Заловили се всички за работа, поуредили каквото трябва и на обяд се прибрали за храна и час-два почивка, а ако е нужно някои да излязат на работа и след обяд.

Отговорникът на градините не му се излизало да работи, тъй като горещината се засилила, слънцето преминало на запад и не било приятно да се препича човек в тия следобедни часове. Затова възложил на нашия брат той да излезе и да продължи подстригването на живия плет с градинарските ножици. Така и станало, но когато братът излязъл на работа, никой друг не дошъл. Той добросъвестно вършил каквото трябва, видял че и сам ще свърши подстригването. След някой час, поседнал на една пейка да си отпочине. Както седнал там, погледнал, че по алеята откъм града идва една жена и носи някакъв багаж. Наближава тя на около стотина метра, но му се сторило, че е позната: средно висока, с бяла

коса, нито пълна, нито слаба - идва към затвора. Оприличил я даже на една сестра от София, но се почудил какво ли търси там! Когато наближава повече, впечатлението му се изменя - жената е непозната. Става той и отива към нея, запитва я кого търси, с желание да я упъти. Запитва я - „Кого търсите?" Когато тя отговаря - „Изглежда, че вас търся!" Тогава той я познава и изненадан казва. „Ти си майката на Д., сега те познах. Нали сме се виждали само един път, не можах да си спомня и да те позная". Поседнали на пейката и започнали да се разговарят. Какво се оказало? Наложило се, от техния град да дойде тук, за да купи някакви специални семена за градината им. На тръгване, у нея се зародила силната мисъл да посети брата и да му донесе две дини от тяхното производство. Домашните я уговарят, че това е излишно, че няма да я пуснат на свиждане, защото не е определен ден и много още съображения, да не си прави този труд. Въпреки всичко, тя взела дините, поставя ги в голяма чанта и се качва в един камион, с който пристига. По пътя тя се тревожи, че камионът спира тук и там, явно, че се губи време. Стоварва я камиона край затвора, тя позапитва тогова-оногова и най-после се озовала тъкмо там, гдето брата работи. Станало нещо необикновено, обратно на това, което „здравият разум" би допуснал. Така те се разговорили свободно доста надълго, тя предала двете големи дини и се запътила да свърши другата работа, за която дошла в този град. Вечерта, братът разрязал едната диня и я раздал на живущите с него още десетина души, а другата запазил да я използува като добавка към всекидневната храна.

Остава необяснено, дали молитвата на сестрата при тръгване е била така силна, дали мисълта й подействувала на началника да избере точно този ден за подреждане на алеята, или братът е заслужил това благоволение на Небето, да му се покаже, че над него се бди за добро.

[1] Забележка на съставителя: Братът е Жечо Панайотов, а майката на Добринка е негова бивша сватя. Записано в София, 24.11.1970 г.