73. ГРЕШКАТА НА ЧЛЕН 68

Така, работите около мен се раздвижиха бързо. Още на третия ден, казаха ми да се приготвя с багажа си и ще вървя за другия лагер. Така и стана. Не видях повече началника, но останах с благодарност, че се намери тук човек, който да изтълкува правилно моята присъда. После разбрах, на какво се дължи това недоразумение. Нас ни съдиха между другото и за недеклариране на златните монети. В него закон има един член 68, в който се определя какво наказание се дава в случай като нашия. По едно съвпадение, има такъв член 68 и в закона, който определя наказанието на бегълците зад граница. Тях считаха за политически престъпници! Изненадах се даже, когато чух, че главният началник на всички затвори и той твърдял, че като сме съдени по чл. 68, ние сме политически. Все пак, периода прекаран между тоя вид затворници допринесе да срещна хора, които заслужават внимание и приятелство, както вече споменах в по-предните страници.

Ключът на благоприятният развой на моите работи, се крие в думите „За мен има Господ!"

И така, на остров Белене, аз отидох в частта на „криминалните", която беше тъкмо до моста, който прехвърля ръкава на Дунава за да се отиде до селото Белене. Прекарах първата нощ в помещенията им, а на другия ден ме зачислиха на работа. Заедно с други работещи, започнахме да изработваме „леси". Това са така преплетени лескови или върбови пръти, та се образува нещо като ограда, дълга 5-6 метра. По селата винаги си служат с такива леси, за да ограждат места за кошари на добитъка. Височината им е около 70 сантиметра - за опитен човек изработването им е лесно и бързо. Едва направих 2-3 такива леси и стана обяд. Напускаме работата и както отивах да обядвам, минавам край канцеларията. Излиза писарят и ме пита - „Ти ли си новият, който вчера дойде отгоре?" - Казах: „Аз съм". Спомена и името ми, па ме запита направо: „Искаш ли да се върнеш в Стара Загора?" Казах- „Искам". „Има нареждане да те изпратим там. Щом искаш, приготви се - утре сутринта ще има милиционер, с който ще пътуваш за Стара Загора." Е, как няма да се почувствуваш, че благоприятната вълна те понася от добро към по-добро.

И така, пак започна онова пътуване, което преди две седмици направих, само че сега в обратна посока. При това бях сам. Първо, трябваше да пренощувам в помещението край село Белене, на брега на Дунава. Нямаше никой друг освен мен - нито да отива, нито да се връща. Настаних се, а душата ми пее. Виждали ли сте затворник да пее? - Ето аз бях такъв! Разбрах по интуиция, откъде може да дойде това разпореждане - може да го даде само началника на отдел затвори - София. Кой ще отиде и изпроси това нещо, освен Веска. Тежко я засегнало това, което й писах в първото си писмо от Белене, нали бях й писал да не идва на свиждане. После при свижданията ни в Стара Загора, тя ми обясни подробностите. За мен, тази защита дойде като отплата на Небето, гдето казах - „За мен има Господ!" Мина тази нощ, а следната - преспах в гара Горна Оряховица, ето и сутринта поехме с един милиционер влака за Стара Загора. Разбира се, бях сам в едно купе, а срещу мен седи милиционера. Аз съм си мълчалив и не разговарях с него, но той ме поразпитва това-онова. По едно време ме запита: „Защо не те удавиха там в Дунава, но ще те връщат чак в Стара Загора?" Разбира се, по обяд пристигнахме нашата цел - Стара Загора. Почакахме в етапното комендантство, да дойдат от затвора и ме -приемат. След обяд стана и това, като дойде затворническата кола, па заедно с още други пристигнали затворници, отведоха ни към „пансиона", както аз си наричах тамошният затвор. Нямаше вече върби, нямаше плетене на леси и ония отчаяни хора, с които съжителствувах няколко дни на остров Белене.

Надзирателят, който ме прие, получи нареждане да ме отведе в една от килиите за живеене, гдето останах сам три дена. Връщат ме, но останах изолиран от другите затворници. Те любопитстваха и когато нямаше надзирател, току идваха до вратата ми, повдигаха шпионката, па ме и питаха: „Бай Жеко, защо те върнаха?" Нямаше какво да им отговарям, но те разбраха, че е станало грешка с мен и затова пак съм тук.

Изглежда, че в досието ми вече имаше поправка - не трябва вече да бъда в категорията на политическите затворници. Зачислиха ме към други, с повечето, от които се познавах; на работа още не ме извеждаха. След 15 дена, реших да отида при началника и да помоля да ме настани на работа. Той обеща и какво излезе - един ден ме изпратиха в стопанския двор на затвора, гдето имаше някакъв строеж и там помагах в някакви леки работи. Важното беше, че такива излизания вън от сградата на затвора ставаше само за криминалните затворници. След ден-два, ето че ми казаха - ще отидеш да обслужваш зайците! Какво се изискваше, показа ми този, който досега се грижеше за тях. Да им поставям трева да ядат, вода да пият и да им чистя кафезите, в които живеят. Хайде, започнах, а това бяха доста зайци. Използуваха ги за месо, като даваха да ги колят и готвят в стола на чиновниците при затвора. Там се хранеха също началниците и надзирателите.

Една от трудностите беше, че трябваше да се коси трева от близката ливада и да се пренася до клетките на зайците. А аз, никога не съм работил с коса, затова карах един от затворниците, който беше наблизо, да върши тази работа, а аз пренасях тревата. Всичко добре, но ето, че някаква болест върлуваше между тия зайци. Още първата сутрин, намирам 4-5 зайци умрели. Вечерта ги оставям живи и здрави, а на сутринта „предали Богу дух." Едва изкарах една седмица с тази работа. Вечер докато настаня тия зайци, да им поставя трева, вода, чистене - прибирах се в килията едва към 9 часа. Даже един от надзирателите се зачудил, че ме няма на проверка, а и след това не се прибирам, та като се върнах ми казва: „Щях вече да те търся ".Зайците продължаваха да мрат, началникът идва заедно с някого, ветеринар ли беше, какъв - беше обезпокоително положението. Отидоха си без да разговарят с мен. Добре, че началника разбра, че тази работа не е за човек като мен, та ме изтеглиха оттам. Решиха пак да ме поставят в градината, гдето бях в начало. Сега разликата беше в това, че когато ставаше нужда да се излиза вън от затвора и да отида до стопанството, пускаха ме навън, а като свърша работата, връщах се.

Животът в затворите е такъв, че всеки ден може да докарат нови затворници, а други, като се свърши срокът им, отиваха си. В тия години политическите затворници намаляха. Имаше доста „помилвания" на някои, които се бяха „превъзпитали", та ги освобождаваха чрез „помиловки". От тези новите, които идваха, някои се запознаваха с мен, като ме виждаха навън при работа. Така се позапознах с едного, който беше от родния ми град Ямбол. Беше съден по „начет" и други нередности в службата му. Беше сравнително интелигентен. По едно време го поканиха да заеме службата - да приема и раздава продуктите за прехраната на затворниците. Виждаше му се трудна и отговорна работа. Затова казал на началника, че ще приеме, ако му дадат за помощник мен. Искаше да му върша писмената работа, а той да ходи и извършва доставката на продукти. Най-после, началникът се съгласил, но продължавах да се числя и върша работата си в дворната градина. Гледах повече да бъде в канцеларията, за да върша работата там. По едно време, даже съвсем се отдадох на тази работа.

Наближаваше 9 септември 1962 година. Пред такива празници винаги имаше особено старание от страна на началниците на затвора, отвън и отвътре да бъде в прилично състояние. Една заран, началникът като идвал на работа, вижда че декоративните храсти и алеите край входа, искат почистване и подреждане. Издаде заповед - всички работещи по домакински обекти, да излязат и извършат тази работа. Определи на моят човек от вътрешните градини, да ръководи. На мен се падна, с градински ножици да подрежа храстите, която работа върших до обяд. Остана и след обяд да привършим тази задача.

След малка почивка на обяд, следваше пак да излезем на работа вън. Аз вземах ножиците и отидох да работя. Гледам всички други не излизат. Беше много топъл ден, слънцето силно печеше, та оставиха само мен да работя, но и аз карах полека-лека. Обикалях повече край сенките. Работата ми бе на привършване, беше вече към 3 часа след обяд и ми направи впечатление, че една жена идва към затвора, като носи и някакъв товар. Като приближи, загледах се и даже я оприличих на сестра Буча Бехар от София, понеже беше височка на ръст като нея. Преди да дойде до вратата на затвора, аз се приближих и все не мога да разбера, позната ли ми е или не. Запитах я - кого търси. Тя ми отговори - „Изглежда, че вас търся!" Едва тогава я познах и казвам: „Но вие сте майката на Добринка! Но нали само един път сме се виждали, затова не те и познах! /Нали бяха идвали преди две години да ме посетят/. Поканих я да седнем на една пейка и тя побърза да ми каже, че ми носи две дини от Любимец! Аз ги приех и отнесох при портала, като обясних на милиционера там, че случайно са ми ги донесли и после ще си ги прибера. Надзирателят ми каза, че като се разговаряме да гледам да не ме видят, а по-скоро да привърша разговора. Отидох аз при гостенката, седнахме и започнахме разговор. Мен очите ми все към вратата и щом видя някой надзирател, бързо отивах и му обяснявах, че моя роднина случайно е дошла, та ме завари на работа. Макар и нередно, те не ми попречиха, само казваха - гледай да не те види началника. Какво ми обясни сестрата: Тя тръгнала тази заран от Любимец с камион и идва в Стара Загора да купи семена за градините им. На тръгване решила да вземе тия две големи дини и да ми ги донесе. Всички в къщи й казват не си прави този труд. Няма да те пуснат да го видиш, нито да му предадеш дините! Тя обаче послушала „вътрешния глас" и ги взела, та каквото стане. Като стигнали в Стара Загора, камионът я оставил уж близо до затвора и тя полека-лека идва. Продължихме да разговаряме около половин час и повече, но си казвам, че все още имаше нещо за казване. Най-после тя стана да си отива в града да купува семената. Аз продължих още един час да довърша работата си, но все се чудех на това събитие. Кък се наредиха работите, аз сутринта да изляза на работа вън от затвора, как след обяд останах, само аз да довърша работата, а на всичко отгоре да посрещна сестрата с нейният ценен тежък товар! Прибрах се, пренесох дините в килията ни и ги пазих като голяма благодат. Бяха нещо забележително.

По него време живеех в една така да кажа „луксозна" стая, заедно с други още работещи - бяхме 15 човека. Тази стая ми бе направила впечатление още при първото ми пристигане в Стара Загора - писах за нея в по-първите ми страници. Тя имаше завеси от по-красив памучен плат, със също такъв се застилаха и леглата - който влезеше, виждаше, че тук живеят по-избрани хора. Вечерта разрязах едната диня и на всекиго от живеещите там, дадох по един резен. Всички се зачудиха на този жест и ядоха с благодарност. Другата диня запазих и ядох от нея няколко дни на обяд, като десерт.