12. МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКА ВОЙНА И ПСАЛОМ 133

Известни са събитията през пролетта на 1913 год. Българският народ устояваше придобитото от войната. Още един последен напън доведе до превземането на Одрин. Покрай дългото ликуване и възхищение от подвизите на нашата войска долитаха и първи нотки на недоумение, на признати признаци, за близко недоразумение с нашите съюзници гърци и сърби. Така да се каже конферансието на братската група в Бургас, в арменското кафене, брат Щерев, прочел нещо във вестника и една сутрин казва: „Видетели ли ги тия сърби, за малко ще кажат, че те превзели Одрин. Техният св. Илия като пуцал съсипал турските укрепления". Знаеше се, че сърбите като съюзници са били поканени да помогнат при атакуване на Одринската крепост и те докарали 1-2 дългобойни оръдия, едното, което наричали „Св. Илия".

Братята смятаха, че Учителят им говори и имат обещание за Велика България, а Учителят разбира Велика България на Словото, което ще се даде. И ако се бяхме обединили с тези македонци, които са серт, кой знае какви убийства щяха да вършат тука.

Но, патриотизмът на нашите братя и надеждите за Велика България бяха поставени пред най-голямо изпитание през последната Междусъюзническа война, разгрома и загубите допуснати от българската дипломация. Все пак, ние по ония събития твърдо вярвахме, че ще запазим придобивките от войната. Спомням си един случай, към края на войната. Идва един външен човек в групата ни и се присъединява към разговорите. Той бе песимистично настроен и нещеш ли, подхвърли, че турците са се запътили да си връщат Одрин обратно. Някой от присъствуващите му възразиха, той настояваше на своето. Стигна се дотам, че искаха да го предадат на някой стражар, като провокатор, който внася суматоха между народа. Но близките събития оправдаха тоя човек, и един студен душ се изсипа върху патриоти като нас.

Съборът през 1913 година не се състоя. Учителят не бе правил обичайните си обиколки през 1912 и 1913 г. Само писмата, които отвреме навреме изпращаше на старите братя ни подкрепяха. Тия писма не само се четаха, но ги и преписвахме в тетрадките си. Имаше нещо и като наряд даден от Учителя за молитвите и четенията, които ние верующите трябваше да изпълняваме. Забележително бе, че през 1913 година беше, че покрай молитвите в ранните утринни часове Учителя бе поръчал да четем 133 псалом. Този псалом бе предназначен да неутрализира влиянието на фаталната 13 година. Четяхме го през цялата 1913 година, впоследствие ни остана, като навик да го четем всеки месец на 13 число и въобще, когато имахме работа с това число. Запитахме Учителя, кое го е накарало да препоръча 133 псалом? В българската интелигенция вероятно под влиянието на западната култура се наслоило отношение към 13 число, че е фатално. А това най-малко казано е едно ненужно внушение. Нужно е било едно противодействие и Учителят разрешава въпроса с четенето на 133 псалом. То може да има и друга някаква причина, но аз знам тази.

В разговорите ни през този период, след събора 1912 година и есента на 1913 г. братята интимно споделяха впечатленията си от една книжка. Тази книжка била отпечатана по нареждане на Учителя. Била много красива, интересна, но той я дава лично само на най-приближените си ученици. Едно от условието било да не се показва или дава на чужди хора. Тогава се питаха, щом като е отпечатана в печатница как се е опазила в тайна? По този въпрос най-добре бе осведомена сестра Стойчева. Тя казваше, че при набирането и отпечатването в печатницата присъствувал по нареждане на Учителя брат Гумнеров. Изкарвали една кола, после разпилявали буквите и нареждали втора кола и така докрай. Като е получил определеният брой екземпляри и ги подвързвали.

След заминаването на Учителя, като участвувах в комисията за преглеждане вещите на Учителя, прочетох една фактура на Придворната печатница за отпечатване на 500 екземпляра „Завета на цветните лъчи на светлината", фактурата бе от 1912 г. Стойността за отпечатването и подвързията бе 500-600 лв. Такава книжка не съм виждал да е издавана досега.

Някой подробности и откъси във връзката с тази книжка, ще опиша по-нататък.

Разговорите, за които споменах, естествено събудиха у мен твърде голям интерес, също и желание да се удостоя с вниманието на Учителя, та дано и на мен да даде книжката. Това желание се превърна в молитва изказана сутрин и вечер, когато заставах пред Бога. Такъв интерес е имало не само у мене, но и в други братя, които са научили за нея. Например имахме в Сливен един много предан брат Матей Станев виден чиновник в ТП станция. Той често идваше на гости в Бургас, та се сприятелихме. Когато си споделяхме туй-онуй по духовни въпроси спомена, че знае за книжката и се надяваше, че един ден ще я получи.