1. ПРОИЗХОД НА СЕМЕЙСТВОТО МИ. ДЕТСКИ И ЮНОШЕСКИ ГОДИНИ

Баща ми - Панайот Жеков /името на неговият дядо не знаем/, е роден през 1897 г. в град Ямбол. Имаше две сестри с имена Баласка и Кица. Спомням си ги като доста възрастни. Първата имаше 5 сина и една дъщеря, всички бяха доста по-възрастни от мен. Тримата завършиха в Русия инженерство, четвъртият бе ветеринарен лекар, а най-възрастният - адвокат. И последните двама бяха следвали в странство. Втората сестра на баща ми също имаше двама сина, но с по-обикновени професии.

Продължавам да опиша живота на баща ми. Семейството им е било заможно. При освобождението от турско робство и след това, притежавали са освен къща за живеене, още и дюкяни в чаршията на гр. Ямбол. Баща ми като младеж е бил със свободолюбиви идеи и в годините преди Априлското въстание заедно със свои връстници е работил в тогавашните родолюбиви организации. Не съм слушал от майка ми и другите възрастни роднини, как са посрещнали руските освободителни войски, но явно е, че нашите в Ямбол са изоставили домовете си, когато били заплашени от бягащите турци, та потърсили убежища в по-безопасни места. В тяхното отсъствие имало е заграбване на покъщнина от останали в Ямбол турски граждани, които са разчитали, че турските войски ще останат в Ямбол. При отстъплението, турското население също е избягало след войските, а българите побързали да се върнат по домовете си. Говореха домашните ми, че един от хубавите вълнени тъкани губери, бил задигнат от някакво турско семейство, но баща ми като се върнал, издирил този губер и си го взел обратно.

Какво е работил баща ми в първите години след Освобождението, не ми е известно. Тогава той е бил повече от 20 годишен. Впоследствие, когато са се организирвали българските учреждения, следвал е някакъв курс, държал изпит и бива назначен книговодител в Земеделската каса. В това ведомство го запомних, на тази служба остана до края на живота си, като достигна ранга управляващ агентурата на Земеделската каса в с. Сунгурларе - Карнобатска околия.

Няколко думи за задачите на Земеделската каса. Задачата й беше да дава евтини кредити на селяните земеделци, за да ги избави от експлоатацията на лихварите от градовете. Баща ми, като добър познавач на задачите на Земеделската каса, бе преместен от Ямбол в Сливен, а оттам в Карнобат. През годините 1902-1904, като чиновник на Земеделска каса, постоянно обикаляше селата в района, за да провежда политиката на Земеделската каса. Селяните имаха нужда от съвети при ползуване кредит от касата, да бъдат редовни при изплащане задълженията си и т.н. По-долу допълнително ще обрисувам неговият характер, като опиша живота на семейството ни в градовете Ямбол, Сливен, Карнобат и Сунгурларе.

Следва да опиша това, което знам за произхода на майка ми Руска Иванова, запознаването й с баща ми и нашето явяване като деца в семейството. Майка ми е родена през 1871 година в село Малък Дервент - Източна Тракия, близо до град Димотика. Селото е в гръцка територия, близко до границата с Турция. Бащата на майка ми, на име Иван, бил заможен, занимавал се с търговия. Пътувал е във връзка с работата си до Димотика и Одрин. Разбира се, при тия пътувания е носил със себе си пари, нужни за търговията му. При едно такова пътуване, трябвало е да мине с лодка река Марица. Лодкарите, които го превозвали, намислили да го убият, да му вземат парите и да го хвърлят в реката. Не успели в това, благодарение, че той се съпротивил и успял да се спаси. От тази случка той се уплашил много и боледувал дълго време.

Настанали годините за освобождение на България. Руските воиски стигнали до Одрин, Тракия била освободена, населението е радостно за огрялата го свобода. Сан-Стефанският мир изпълнил с радост всяко българско сърце. Радвал се и нашият дядо, проектирал да разшири своята работа, за щастието на своите деца. Нашата майка е първото дете на семейството, след нея е родена сестра й Анастасия /позната на всички наши братя и сестри от Изгрева, като леля Ташка, която доживя до 97 годишна възраст. Освен тях, родени са двамата им братя - Димитър и Александър, които помня добре.

Радостта на българите от Тракия скоро се изпарила при решението на Берлинският договор. Голяма част от населението започва да се изселва към тая част на България, която оставала свободна. Така и нашият дядо Иван взема семейството си и се озовава чак в село Сунгурларе- Карнобатска околия, гдето се заселил заедно с други свои роднини. Това са били семейството на вуйчото на майка ни, който бил свещенник. Поживяли в това село, но на дядо ни не му харесало, вдигнал се с семейството си и се установили в град Ямбол. Там влага състоянието си в покупката на един чифлик в близкото до Ямбол село Азапкьой. Този имот е давал под наем на селянина Иван Бъчваров, който в по-късни години го купува. Помня, че баща ми и мъжът на леля ми Анастасия /сестрата на майка ми/ постоянно имаха неприятности при доизплащане на имота от страна на купувача Иван Бъчваров.

Дядо ни Иван се разболял от уплахата, която преживял при преминаването на Марица и умрял в с. Сунгурларе, където е погребан.

След смъртта му, баба ни заедно с дядо поп, отишли към Ямбол, където баба купила чифлика (носела пари в едни дисаги, които дядо ми донесъл от последното си отиване до Цариград). Част от двора и една къща тя подарила на брата си.

През време на маневрите свако Андон забелязал на ръката си една червена пъпка. Отишъл при фелдшера, който в този момент мажел с йод други войници и без да обърне внимание на пъпката, намазал я с йод, от което болестта се влошила. След 2-3 дни той се помина. Боледува у дома, но когато беше в агония брат му го заведе у дома си. Страхуваше се да не би леля да го накара да й препише нещо.

През последната нощ, (която прекара у дома, вече в агония), когато всички спяхме, събудихме се от силен удар с чук, върху пода. На сутринта заведоха свако у брат му, мама взе да почисти, като вдигна чергата, за да я изтърси, един конец от чергата беше здраво закован с нов пирон. Ударът беше чут и от хазяите, които живееха в долния етаж.

Дядо си Иван не помня, понеже починал наскоро след заселването в Ямбол. Тогава, майка ми и останалите три деца остават под настойничеството на вуйчо си - свещеника Руси Стоев, също дошъл да живее в Ямбол.

Слушал съм от майка ми и от леля ми Анастасия за техния младежки живот в Ямбол. Другарували са с братовчедките си Зоица и Марийка - дъщери на вуйчо им. Майка ми е била красива мома, учила е няколко години в Ямбол, така че беше добре грамотна, много обичаше да чете разни книги. Както е бил обичаят по онова време, момичетата около някоя къща, в известни часове вечерно време са излизали пред пътните врата, гдето работили нещо и се разговаряли помежду си. Разбира се и младите момци са правили своите разходки през тези улици и са оглеждали момите.

Майка ми е била така красива, че нейните дружки се съмнявали, дали не си туряла белило и червило. Опитвали с пръсти да остържат нещо от лицето й - разбира се, напразно.

Как е станало запознаването й с баща ни, как я е поискал за другарка, не съм слушал да разказват, но явно е, че това е станало според тогавашните обичаи. Около четири години след женитбата им, съм се родил аз на 13.IX.1893 г., около 9 часа сутринта, като първо тяхно дете. Две години след това се родил брат ми Иван, трето дете е сестра ни Люба, но и нея не помня като дете.

В Ямбол живяхме до 1899 година. Помня добре къщата ни, доста солидна и удобна. Двор - голям, имаше кладенец близо до къщата. Освен това, в двора имаше и чешма с течаща вода, а под чешмата хубаво мраморно корито. Кварталът ни беше близко до р. Тунджа. Кухнята се наричаше „мутвак" - не знам произхода на това название, но слушал съм и в други места на България така да се нарича кухнята. В двора имаше клозет, изграден, както се е правило в ония времена, наричахме го „хале" - може би под влияние на немски език.

Баща ми е бил практичен човек и си е направил сметка - щом в дома има деца, трябва да има и крава, за да се изхранват децата, с чисто мляко. В двора бе изграден обор за кравата и телето и, там се складираше и специална храна за тях. Между другото и чувал с кюспе - това са останките от сусам, след изцеждане на сусамовото масло. Помня, че като играех из двора /трябва да съм бил 3-4 годишен/ отбивах се и до чувала с кюспето, отчупвах си парченца и си похапвах от него. Виждаше ми се много вкусно! Когато виждах телето, играех си с него, но имаше случаи да ме бутне и аз да падам на земята. Разбира се, това ми се забрани и повече не си играех с него.

Леля ми Анастасия /леля Ташка/ живееше в нашето семейство до омъжването си. Заедно с майка ми гледаха домакинството и нас децата. Спомням си как се изреждаха с майка ми в някои дни да избиват масло в дървена буталка, от млякото на нашата крава. Изобилието бе наспорило нашия дом. Спомням си разказваното от майка ни за един случай, по времето когато съм прохождал, дете годиначе. От кухнята ни имаше дървена стълба, която водеше към мазето; служили са си с тази стълба да слизат долу. Един ден, залисани в домашната работа, не забелязали че съм се запътил към тази стълба: търкул, търкул, от стъпало на стъпало, озовал съм се в мазето! Имало е плач от моя страна, имало е вайкане „Олеле детето! Ами сега!" Нейсе, бедата не е била голяма...Идва си баща ми на обяд и докато се нарежда трапезата, като всеки млад баща, ще се порадва на детето. Още повече, то сега прохожда! Хваща ме за ръцете, придвижва ме да ходя, но у мене няма тази смелост, даже се забелязва понакуцване! - „А бе, какво му е на това дете? Уж стъпваше, а сега не ще!" Както и да е, не са му обяснили работата и постепенно удареният ми крак се е поправил. Така, след време баща ми е разбрал случилото се. Впоследствие, този капак на стълбата беше винаги затворен.

Друг случай от детинството ми, показва ученолюбието ми, към което впоследствие се насочих. Бил съм вече над 4 годишен. Един ден майка ми и леля ми, бяха извадили всички книги, които баща ми имаше наредени в библиотечен шкаф - почистваха ги и подреждаха в шкафа. Навярно съм знаел, че децата като пораснат отиват на училище, така че вземах някои книги от извадените, турих ги под мишница и като казвам: „Отивам на училище", тръгнах засмян към пътната врата. Майка ми и леля ми излязоха след мен и искат да ме спрат. Една от тях казва: - „Остави го да видим какво ще прави". Разбира се, отидох до пътната врата и се върнах.

Баща ми беше много редовен в живота си. Казвал е често: „Щом се ожених, вече скъсвам с приятели от ергенлъка; няма ходене навън, животът ми е в дома, при семейството!" Види се, по-рано, подражавайки на свои приятели, обичал да ходи на лов - имаше модерна двуцевна ловджийска пушка. Не съм запомнил да ходи на лов или да донесе дивеч. Помня го, обаче, как пълнеше с барут и съчми патрони за пушката си. Имаше гилзи, поставяше им определено количество барут и съчми, запушваше ги с някакво картонче-тапичка и така ги прибираше. Стана нужда един ден да употреби пушката си. Кладенецът, който имахме в двора, беше дълбок 6-7 метра и от него постоянно се вадеше вода с кофа. Добре, но домашните забелязали, че в кладенеца има нещо живо, плава из водата... Като си идва баща ми, казват му и той разбира, че вътре е влязла водна змия. Спуска той кофата и сполучва да загребе в нея змията. Тогава, взема пушката си, насочва я към дъното на кладенеца към закрепената кофа със змията в нея. Гръмна с пушката, а ние с брат ми се уплашихме и избягахме. Като извадиха кофата, намериха в нея змията убита. Изхвърлиха я далече, без да ни позволят да я гледаме. Навярно след това са изхвърлили всичката вода от кладенеца, за да се изчисти, макар че тази вода се използваше само за разливане и пране. Както казах, в двора имахме и чешма с питейна вода, прекарана от градската мрежа; забележително беше мраморното корито пред тази чешма.

Друг един спомен имам от родния ми град. За него ми говори един хубав семеен портрет. Снимката е направена на открито, в местността „Острова", сред реката Тунджа, недалеч от нашия квартал. Баща ми е обичал оригиналните прояви и решил да имаме тази снимка. Баща ми и майка ми са седнали на столове, зад тях е права леля ни. Пред баща ми е застанал брат ми Иван облечен с бяла рокличка - бил е на около три години. Аз съм пред майка ни, но с доста наскърбен вид. Мъчно ми беше, че брат ми застана при баща ми, гдето исках аз да бъда. Настаниха ме на второ място, при майка ми...

Но, писано било, наскоро да кажем сбогом на всичкия този уют, на нашия дом и родния ни град.