Тази година след срещата на ръководителите в София, те пожелаха да отидат с Учителя на Витоша на екскурзия, но сестри да няма. Тук имаше ревност. Братята искаха да се проявят те, те да се грижат за Учителя, сестрите да не им се бъркат. Учителят оставяше нещата естествено, но на тръгване покани две сестри да дойдат на екскурзията. Пристигнаха на Ел Шадай, разположиха се, денят беше хубав, слънчев, топъл, накладоха огън, възвариха чайника. Само братята прислужват около Учителя. Сестрите държат на страна. След закуската и почивката, пак почва разговор. Изпяват се няколко песни. Хубавият ден донася и добро разположение. Братята шетат старателно и поглеждат сестрите насмешливо. Само сестри ли могат да шетат и ние умеем нещо да направим. Турят картофената супа. Тук вече свещенодействува брат Добрев от Сливен. Става обед, супата е готова. Всички насядат около Учителя, брат Добрев отива да донесе тенджерата със супата, но огнището несръчно направено, камъните се разпръсват, тенджерата се обръща и супата се разлива. Всички ахват и сестрите се разсмиват. Този смях заразява и братята и доброто разположение отново се връща. Сестрите приготвиха набързо някакъв обед. Учителят се усмихва и казва: „Ех, без сестри не може. Те са необходим елемент, а братята искаха да ги отстранят." Екскурзията завършва добре. Всички се върнаха освежени, бодри, радостни. Учителят обичаше нещата да стават естествено, просто. Ръководителите по време на Школата бяха все мъже, братя дошли при Учителя при отварянето на Школата. Братя с тежест, с авторитет, които идваха от една друга епоха. А ние младите тогава бяхме деца на Школата, ние дойдохме с нея и по нейното време възраснахме, станахме големи и поехме своя път на ученичеството.
