4. БЛАГОДАРНОСТТА

Николина Шарова (Н.Ш.): Когато се връща от Америка, Учителят се хранел в една малка гостилничка и обикновено отивал там, когато имало вече по- малко хора. Забелязал, че има едно малко 9-годишно момченце, което шета, събира чинии, помага в кухнята и един ден го поканил на масата си. Поръчал му обед и започнал разговор с него. Момченцето се казвало Панайот. И Учителят го попитал: „Е, Панайотчо, ти не учиш ли, имаш ли желание да учиш?" - „Да, имам много силно желание да уча, но не мога, защото съм сирак и трябва да работя, за да се храня." - „Ами би ли желал да учиш? Аз бих могъл да ти помогна да заминеш в Америка. Имам там близки хора, които ще ти помогнат." - „0, разбира се." Той даже и не можел да мечтае за такова нещо. И действително след известно време Учителят влязъл в кореспонденция със своите близки и изпратил момченцето. То там завършило гимназия, много добре се развивало, завършило и университет. Въпрос: И гимназия ли е учило там? Н.Ш.: Гимназия или колеж, не мога да знам точно къде, но е завършило, завършва и университет, точно обаче каква специалност не знам. И вече завършвайки университета, момче нали на 24-25 години, той осъзнава какво нещо е направил Учителят за него. Че просто цялата му съдба е била променена с намесата на Учителя и пише едно писмо на Учителя и казва: „Толкова съм Ви благодарен за всичко, което направихте, просто не знам как да Ви се отплатя." Споделил между другото, че желае да остане и да се устрои в Америка. Получава писмо от Учителя, в което Учителят му пише следното: „На мене няма какво да благодариш, обаче ако желаеш, ще ти дам три съвета: Първо, добре е да се върнеш в България. Вторият съвет е, ако можеш да не се жениш. И третия, да посветиш живота си на Бога."

Първият съвет той послушал. Върнал се в България, настанил се в Ямбол, устроил се добре, започнал да работи, вече с тази квалификация и образование, но вече второто не могъл да изпълни. Той се оженил за една жена, която била учителка и била колежка на сестра Буча Бехар. Животът му тръгнал вече по съвсем друга линия, човек се ограничава вече в едно семейство, почват грижите, деца, две деца, две момичета му се раждат и той продължавал да кореспондира с Учителя, продължавал да чете Неговите лекции, но живеел един много затворен живот. Жена му не споделяла идеите на Учителя Дънов. Минава време и децата вече поизрастнали, но той заболява много тежко и идват лекари, консулти, не могли да му помогнат и той казва на жена си: „Иди при Учителя и Му кажи какво е състоянието ми." Тя заминава за София, неделен ден след беседата, изчаква Учителя на стълбата и Му разказва. Учителят помълчал известно време и казал: „Рекох, върнете се в Ямбол веднага!" Тя толкова се изплашила, помислила си, че нещо лошо се е случило, обаче не. Връща се и намира мъжа си жив, здрав, абсолютно здрав. Минало още известно време, вече момичетата завършват гимназия и те започнали да мислят за едно преместване в София, където да продължат образованието си. Но той наново заболява и жена му пак идва и му казала: „Желаеш ли пак да отида при Учителя, може би Той ще ти помогне." А той отговорил: „Не, този път каквото Бог каже. Той толкова ценни съвети ми даде, аз толкова малко Го послушах. Сега каквото Бог рече." Обаче поръчал на жена си, уредил си всичките там земни неща, завещания и т.н., поръчал едно място, много хубаво, което имал там в Ямбол да го продаде и от парите да занесе на Изгрева, да ги предаде на Учителя и да Му каже, че това е една скромна благодарност, негова за всичко, което Учителят е направил за него. Той си заминава наистина, това място междувременно го отчуждават за някакво летище и тя загрижена около това преместване. Ти знаеш държавата малко трудно изплаща, нали? Както и да е, идват в София и среща един приятел на мъжа си, адвокат и той я пита: „Какво стана с онова място, което щяхте да го продавате?" И тя му казва: „Отчуждиха го и ето още нищо не се е уредило още." - „Я ми дай данните (документите)". И той за няколко дена уредил въпроса, парите се изплатили и тя отива, дава на Учителя тази сума, казала какво той е поръчал и с тези пари било взето мястото пред салона до бр. Симеонов, имаше едно голямо такова пространство. Това място се е купило с тези пари.

Сега какво става по-нататъка. Тя се настанява тука в София, започват да учат нейните дъщери, но заболява момченцето на сестра й, психически заболява. И това е много трудно за лекуване състояние, водят го тук, водят го там, водят го при професори, не могат да му помогнат. И тя се сеща за Учителя и казва един ден на сестра си: „Аз ще го заведа на едно място, може би ще му помогнат." И го завежда на Изгрева. Денят бил делничен, не неделен. Качва се по стълбите тя и похлопва на вратата. Учителят открехва и казва: „Извинете, зает съм, не мога да Ви приема." А тя си казала: „Ех, нали не сме Негови последователи." И така с голямо огорчение слязла с племенника си по стълбите. Вървят по пътеката и стигат до чешмичката. И изведнъж това момченце се спира и казва: „Ах, лельо, какво става с мене? Нещо става." И когато се обърнала, видяла Учителя горе на прозореца с вдигната ръка да стои. Значи Той доловил нейната мисъл и Учителят, Който винаги помага, нали, помогнал. Тя си отива в къщи и после споделила със сестра Буча: „Вашият Учител беше невероятен човек. Той притежаваше големи дарби, обаче аз не можех да Го разбирам и не можех да чета беседите Му." Но детето оздравяло. Човек когато може да оценява доброто, то той научава как се изразява благодарността.