3. МИРОГЛЕД И ТВОРЧЕСТВО НА ХУДОЖНИКА БОРИС ГЕОРГИЕВ

Списание „Всемирна летопис", год. 3 (1922 г.), книжка 5, стр. 116-123

БОЯН БОЕВ

I. Кратки животописни черти

Роден е във Варна в 1888 г. част от детинството си е прекарал в Русия, дето е следвал и в гимназията. Там следвал известно време и по живопис. Известно време следвал и в Мюнхенската художествена академия (през 1909 и 1910 година). След това искал да се запознае с живота, но не от книги, а чрез по- близко допиране със самия живот. Искал да изучи човешката душа. Ето защо предприел пътуване пешком из цяла Европа, само с една торба на гръб и почти без пари (само с няколко лева в джоба си). Обикаля той Европа пешком от Швеция и Норвегия до Испания. Спял навсякъде: по ливади, по трапища. Случвало се е да не яде по няколко деня. Понякой път лягал мокър и гладен на открито на дъжда. И макар и да не е бил с много як физически организъм, издържал всички изпитания благодарение на огъня, който горял в душата му. Гореща вяра в смисъла на живота го крепяла във всички изпитания. В градовете се отбивал, само когато е трябвало да търси работа. Работел като дърводелец, механик, черноработник, турял няколо лева настрана и пак продължавал пътуването си. Тези няколко лева му стигали за много време, понеже нуждите му били малки. Повечето спирал в селата: селяните му направили впечатление със своето гостоприемство. Поканвали го да остане у дома им за пренощуване. Той им разправял за себе си, свирил им на балалайка, (знае да свири чудесно на балалайка руски народни песни) и така ги привързвал към себе си, че после не го пущали. Чрез преживяните страдания при пътуването той по-добре вниквал в живота, проникнал до дълбоките основи на битието, разбрал в що се състои истинското щастие и радост. Разбрал, че в широките народни маси има много благородно величие, което ние не подозираме. Трогателен случай разправя за Мароко. Последното му пътуване било от Мюнхен до Мароко. В едно голямо мароканско село е трябвало да пренощува на стъпалата на една джамия, понеже пристигнал късно там. А в Мароко нощем ставало много студено в сравнение с дневната тамошна температура. Той легнал, обаче треперял от студ. Тъкмо полузадрямал, почувствувам, че някой хвърлил една дреха отгоре му. Отваря си очите и вижда пред себе си един негър, който му метнал своята дреха, а сам останал гол. Георгиев му казал: „Ти оставаш съвсем без дреха, а е студено." - „Ти си чужденец. Ти не знаеш нашите обичаи спрямо чужденците." Почнали спор, който се разрешил най-сетне с взаимни отстъпки: намерили среден път - и негърът легнал на стъпалата и се покрили двамата със същата дреха.

От Мароко отива в Алпите- решил да прекара известно време там (в тиролските Алпи - Австрия) на доста голяма височина, построил си колиба и помагал на околните селяни. И те му помагали. Почнал да обработва малко парче земя. Насадил лук, картофи, леща, зеле, колкото да задоволи своите нужди. Днес едни работят само физически, без да им остава време за духовна работа, а други работят само умствено, а физически се израждат. Според Борис Георгиев всеки човек трябва да съедини в себе си по хармоничен начин физическата и духовната работа. И наистина, в новата култура всеки ще работи едновременно и физически, и духовно, за да не бъде едностранчиво развит, както е днес. Паралелно с това, у Борис Георгиев почва вътрешна духовна работа. Той има дълбоки духовни преживявания в тези снежни висоти. У него се заражда желание да изрази преживяното. Така почва да рисува. Той казва, че в градовете не би могъл да рисува: там той би издребнял, защото животът в днешните градове е изкуствен. Нужно е близко общение с природата. „Аз, казва Борис Георгиев, не мога да ходя по каменните плочи на града. Чувствувам насъщна вътрешна нужда да съзерцавам изгрева и залеза на слънцето, да чувам пението на птичките. В градовете аз не бих могъл да творя."

В планината Георгиев се чувствува в общение с вечното, чувствува се по- близко до Божественото. Възвишеното, прекрасното, вечното заговорва в душата му. Там той получава вдъхновение. Особено в снежно време, в дълбоката тишина на снежната планина той долавя тайната на битието, почва да разбира това, що лежи в основата му.

„Гласът на Бога може да се чувствува в планината, казва Борис Георгиев. Човек в планината по-ясно чувствува възвишеното, което живее в глъбините на душата му." И така Борис Георгиев чувствува нужда да изрази преживяното с бои и линии. Така неговите картини стават негов „интимен дневник", както се изразява той.

„За мен планината е необходима, казва той. Това е един закон за мен."

Думите на Борис Георгиев за влиянието на планината върху душата му не е ли опитал всеки със себе си? Че тя влияе върху повдигането на физичните функции (увеличаване на хемоглобина и пр.), това може да се прочете даже и в популярни книги по хигиена. Но колко влияе тя и върху духа! Не усеща ли душата подем, когато се изкачим на някой планински връх? В списание „Ученическа мисъл", год. 1, кн. 4, в статията „Влиянието на природата върху личността" (от Петрана Динолова) са изказани подобни мисли:

„В Родопите има един връх, наречен Алабак, а това значи Аллаха бак (виж Бога). Иван Вазов казва така за посещението си в Родопите: „Аз чувствувам някакво щастие и лекост в цялото си същество, някаква неизразима драгост, чиста и светла като лазурното пространство и онази извънредна ясност на мислите, която са способни да дават ефирните височини. Спомням си, че на рилските върхове внезапно ми дохождат идеи и чувства, които бих могъл може би да изразя тогаз, но които сега съм неспособен не само да изразя, но и да си ги възсъздам в ума. Заедно с напущането на небесната област и постепенното приближаване към земята, сякаш че на гърба ми пак ляга товарът на грижите и безпокойствията й."

Окултизмът е в състояние да хвърли светлина по въпроса за влиянието на планината върху душата и тялото.

В Алпите Борис Георгиев не е бил сам. После дошла и сестра му.

Но в 1914 г. се обявява общоевропейската война. Тая част на Алпите става военна зона (във войната между австрийци и италианци). Цялото население и той трябвало да евакуират местността. Той преминава в Италия и се установява със сестра си във Флоренция. Там постъпва в един гараж за изкарване на материални средства. Сестра му заболява и след една година тежко боледуване умира.

В 1915 година се намесва и България във войната. Той, като поданик на неприятелска държава, бива интерниран в Апенините (Абруската област). Често го посещавали селяни и други. Там той работел дърводелство, обущарство, настройвал пиана в селата. Същевременно и рисувал. Там нарисувал картината „Странникът и неговата сестра".

След периода на интернирането отишъл в Рим, за да види какво да прави, като мислел скоро пак да се върне в планините. В Рим се видял с разни художници. Те и други лица настоявали да уреди изложба на картините си и въпреки неговото желание, уредили такава изложба.

Оттогаз добива известност като художник. И така, първата му изложба била в Рим.

След известно престояване още в Италия, той намислюва да замине за Русия, защото се научава, че неговите домашни, които били там от 1914 г. имат нужда от неговото присъствие. Това било през 1920 г. Тогаз Русия е била в доста неспокойно състояние, понеже била във война с Полша, Врангел и др. От Италия 2000 души руски военнопленници се връщали в Русия. Заедно с тях потегля и той. Попада в обществото на 2000 души руски селяни. С тях той се сближил, разговаряли се за Христа, религията, войната и пр. Нали говорят много пренебрежително за руския мужик? Но той останал поразен от величието на руската душа. Тези хора имали такъв здрав усет за това що е човещина, що е етика, що е религия в истинския смисъл на думата! Той им показал картините си. Тези рисунки, които имали такава висока техника, били разбрани от тези хора така, както рядко други ги разбирали. Мнозина от тях плакали. И му обяснили защо плачат: „Плачем, защото видяхме чрез тях най-хубавото в душата си."

В Русия стоял една година при домашните си (родители, сестра и нейно дете). Баща му бил тежко болен. Пет месеца след пристигането му баща му се поминал. Както навсякъде, така и в Русия картините му направили голямо впечатление. С домашните си той се завръща във Варна. Той пак чувствува нужда да отиде в планината. Минавайки през София, по съвета на приятели, урежда изложба, която направила голямо впечатление. Помолили го да уреди и в други градове такава изложба. Той се съгласил. Уредил такава в Търново. Половината град посетил изложбата. Подобна изложба уредил и в Пловдив, във вегетарианския дом. И там имал голям успех. От сутрин до вечер била пълна с посетители. Правело впечатление, че била пълна с деца, особено в последните дни. Децата, които идвали на изложбата, разправяли в своя квартал на другарите си. И последните, заинтересувани, дохождали. Особено едно дете направило впечатление. То дошло няколко пъти. Веднъж дошло с малкото си сестриче (още бозайниче, което не разбирало, разбира се, нищо), като го носило на ръце. В предпоследния ден довело баща си. Бащата казал: „От три деня детето не ме оставя в покой. Настоява да дойда на изложбата. Каква изложба, му казвам? Трябва да си изкарвам хляба. Три дена така настояваше, че най-после дойдох."

Друг куриозен случай: Една жена от народа дошла на изложбата. На връщане среща една приятелка, излязла да купи гвоздеи и й казва: „Тъкмо минаваш покрай вегетарианския дом, отбий се там на изложбата." Приятелката й влязла и захласната останала там до вечерта, додето затворили помещението. След излизането си отива да купи гвоздеи, но магазините били вече затворени. Мъж й дома пита за гвоздеите. Тя му разправя всичко. Той й казва: „Изложба ли? За тази изложба аз изгубих целия ден. Работата остана недовършена." Жена му го помолила да я прости и прибавила: „Но за не се сърдиш, утре отдели една минута, за да отидем заедно."

На другия ден тя го завежда и там се помиряват. Той й дава право.

От България художникът пак отива в Алпите. Там той рисува новата си картина: „Странствуващият пастир". През пролетта на 1923 г. се връща, прекарва лятото у дома си във Варна, дето урежда изложба. През декемврий с.г. след кратко престояване в София заминава за Италия и то в Доломитните Алпи, за да работи там. Оттам ще замине за Лондон, дето е поканен да уреди изложба от картините си.

Преди да говоря как той схваща изкуството, нека да кажа още няколко думи за неговата личност. Благодарение на дългите си пътувания по Европа, той владее много чужди езици - френски, италиански, испански, немски, английски, турски и руски. Умее от най-различни видове физически труд, разбира от обущарство, шивачество, зидарство, електротехника, дърводелство, земеделие, настройване на пиана.

В храненето си се придържа о вегетарианския режим. Той е убеден вегетарианец. Убеден е, че човек може да задоволява нуждите на своето тяло само с растителна храна. „Човек може да съществува и без да убива животните, казва той. Месната храна огрубява човека. Всеки човек трябва да е изпълнен с любов към животните - тези наши по-малки братя. Не трябва да им причиняваме никакви страдания. Погледнете един вол. Като погледнете очите му, ще видите особено изражение в тях. Колко са изразителни очите на вола! В тях ще прочетете голямо страдание. Какво трябва да преживяват тия същества! Кой не е учуден от погледа на вола? Без любов към животните, без събуждане на нежни чувства към околните същества, как ще може човек да почувствува висшето в себе се?"

II. Задачите на изкуството, според Борис Георгиев

Според него, истинската природа на човека е духовна. Всеки един, казва той, каквато работа и да върши, трябва да чувствува връзките си с цялото човечество. „Да заковеш една маса е по-малко важно, казва той, отколкото да утешиш един нещастен."

Изкуството, според Борис Георгиев, трябва да освободи човека от гнета на материалното битие, да го направи свободен. Под това се разбира следното: Да се събуди висшето, Божественото в душата му. Чрез съзерцание на художественото произведение човек трябва да почувствува, че в основата на битието лежи възвишеното, великата хармония. Той да почувствува, че животът има дълбок смисъл. „В този смисъл, казва Борис Георгиев, изкуството е допринасяне на религията, то е тайнство, то е едно велико дело. То е нещо чисто мистично. То изразява нашия стремеж към отвъдното, към мистичното. Трагедията на днешното изкуство е в изгубване на съзнанието, че изкуството е религия, че то е свещенодействие, че то е Слово Божие, чрез което душата се освобождава. Днес изкуството е изгубило това съдържание. Целта на изкуството не може да бъде да отрази действителността точно, защото и без изкуството виждаме действителността около нас. Истински религиозният човек търси в религията изход от ограничението на физичното битие. Всеки човек чувствува една висша красота, нещо безсмъртно, безконечно. Това висше трябва да се събуди в човека. Това е задачата на изкуството. Погледнато така, изкуството става доста трудно дело. И само това изкуство е истинско, което постига тази задача."

Борис Георгиев е против принципа „изкуство за изкуството", „наука за наука". „Не, казва той, то не трябва да бъде самоцел, но чрез него трябва да си обясним смисъла на живота; то трябва да подпомогне нашата еволюция."

С други думи изкуството трябва да стои на чисти етични основи: то не е дело за развлечение, а е от чисто духовен характер.

Ето защо той високо цени египетското изкуство, което било чисто религиозно. „Египетското изкуство, казва Борис Георгиев, със своите висши проявления в пирамидите, обелиските, сфинксовете и пр. е ненадминато още от никого. То се е появило не като плод на субективното желание на отделни лица, но като плод на цялата култура. Анонимните художници на Египет са чувствували една религиозна мисия. Те са говорили с езика на вечността и до ден днешен ние не можем да противопоставим нищо по-велико на един египетски сфинкс, който от хилядолетия от пустинята гледа във вечността, гледа в тази неразгадана загадка, която е тайната на битието. И този гениален образ е изваян от една скала с колосални размери. Това е една концепция, за която само сетивните възприятия на художниците не са били достатъчни. Творческият дух на природата, творческите планове на природата са се проявили чрез тези художници и затова не намираме имената им. Самият художник е чувствувал награда в това, че е жрец на онази мистерия, която се извършва в битието."

„Истинското изкуство е истинска религия."

„Истинското художествено произведение трябва да буди религиозни чувства, религиозни в широк, а не в тесен смисъл на думата. Ето защо днес изкуството е издребняло, като се е изместило от тази база и служи само за развлечение, само за декоративно украшение на къщите. Истинската музика е религиозна, макар и да не носи религиозно заглавие. Всяка истинска картина е религиозна, макар и да не носи религиозен надпис (религиозна в смисъл, че събужда най-възвишеното, най-прекрасното в човешката душа). Някой композитор може да е с великолепна техника, но няма душа. А за Бетховен казват, че когато човек го слуша, чувствува, че влиза в един храм и душата се освобождава, познава същността на нещата. Музиката и живописта трябва да дадат на човека истинска представа за религията, за истинската религия."

„За висшата красота, висшата поезия няма нужда от невероятни образи, от чудовища, кули, както някои школи бяха въвели на мода, като израз на висшето изкуство. Истинският символизъм в своята същност може да се почувствува в един изгрев слънце, в едно изражение на човешко лице, в едно животно."

Като изхожда от това разбиране на изкуството, Борис Георгиев е против импресионизма. После виждаме разни нови направления в изкуството: кубизъм, футуризъм, дадаизъм. Той е против всички тези течения.

Има друга важна точка в неговия мироглед. Неговите изложби са винаги безплатни. Той не продава картините си. Според него, когато художествените произведения се свържат с пари, с материални придобивки, изворът в душата на художника спира, истинското вдъхновение престава, изкуството престава да бъде религиозна дейност. „Картината трябва да бъде част от сърцето на художника, казва той. Тя се ражда тъй, както детето. Всяка картина е едно духовно раждане. Това раждане не е по-малко мъчително от раждането на детето. Картината дълго време съществува в душата на художника като вътрешно съзерцание. Така, ако разбираме, можем да кажем, че не винаги художникът може да твори. Разбира се, ако вземем няколко бои и нацапаме платното, можем да изкараме картини по 20 на ден."

Някой път, според него, изкуството не трябва да се практикува за пари. А материални средства за издръжка художникът трябва да изкарва чрез някоя друга работа. В римската изложба богати американци и англичани са му предлагали да купят от картините му, но той отказвал. Мнозина останали учудени, че Борис Георгиев не продава картините си, защото обикновено изложбите се правят с вход и картините се продават.

„Те са моите деца, казва Борис Георгиев. Децата си не мога да продам. Майка, когато ражда децата, не ги ражда, за да печели с тях." На всекиго, който иска, той ги показва безплатно. Той изтъква и други два мотива за това: 1). Ако с изкуството се прави търговия, тогаз човек на изкуството има опасност да се приспособи към вкуса на тези, които му плащат; 2) Ако изкуството е с пари, тогаз от него ще се лишат тези, които са по-бедни и не могат да плащат.

Истинският художник трябва да се е самопожертвувал, според него. „Той трябва да се е отказал от много, понеже висшата награда за него е онази радост, която предизвиква в душите и сърцата на хората."

Според него, истинското изкуство трябва да е достъпно на всички, а не само на висшите класи, както е било досега. Той казва, че масата, народът в много случаи повече цени истинското изкуство, отколкото висшите класи и твърди това въз основа на своята житейска опитност. Той мечтае, като се върне по-нататък в България, да я обиколи, като отива от село на село. Ще им показва картините си и ще им казва как разбира смисъла на живота.

Борис Георгиев обича изкуството с цялата си душа, търси неговите тайни. Той дълбоко разбира, че за да може художникът да изрази висшето, трябва да работи постоянно върху душата си, а не само върху техниката.

III. Творчество

Ще кажа няколко думи за някои от картините. Те са в извънредно нежни линии и бои и с фина техника.

1.  „Алпийска селянка".

Лицето й неземно, невинно, чисто, като че ли се намира в молитвено настроение. И самият зрител при съзерцание на картината дохожда в молитвено настроение. Това същество, като че ли е далеч от земята, в едни небесни сфери, в царството на чистотата и невинността. Чрез тая картина художникът, като че ли е искал да изрази идеята на чистотата и невинността.

2. „Сухо дърво".

Тук-там с изсъхнали листа. Тук чувствуваш нещо повече от самото дърво. То със своите своеобразно извити клони като че ли е едно живо същество, една душа. И тая душа ни говори, тя ни разкрива своя вътрешен мир. Всяка извивка на стъблото и клоните ни разкрива преживяванията на тая душа. Цялата картина завладява зрителя, събужда у него съответно настроение.

По този начин като че ли цялата природа е жива, зад всичко видимо е душата: видимите форми са неин израз.

3. „Сърна, прободена от стрела".

Всичко покрито със сняг. Надалеч снежни планини. Каква хармония наоколо в цялата природа! При тая хармония колко груба изглежда ръката, която е пробола сърната! Какво грубо нарушение на мировата хармония от човека!

4. „Селянка, облегната на една ограда".

5. „Сестрата на Борис Георгиев чисти пространството пред колибата от снега".

Борис Георгиев беше нарекъл своите картини „интимен дневник". Колко подхожда този термин и за тая картина. Той има незабравими спомени от покойната си сестра. Тая картина е една мила страница от техния съвместен живот в Алпите. Колко хармонично съединявали те физичния труд с духовния. Висша поезия е изпълвала живота им. На тези висоти те са се чувствували непрекъснато в един храм.

6.  „Момиченце подава трева на агънце и сърненце".

Наоколо цветя, трева, дървета, планини. Детето е усмихнато, доверчиво. Борис Георгиев казва, че с тази картина не искал да изобрази как дете подава трева, а искал да предаде как усеща онова единство, което ни свързва и с животните, и с тревите, и с цветята, и с дърветата, и с планините. Това дете е символ на човешката душа. Когато съзерцаваме тази картина, почваме живо да чувствуваме нашите връзки с тревите, цветята, дърветата, планините, животните. Те всички стават близки до душата ни, ние сме едно с тях! Ново, по-висше съзнание се събужда в душата ни.

7. „Мадоната".

Борис Георгиев се стреми в много свои картини да изрази душата, т.е. най- чистото, най-святото в душата. Душата на човека крие един „погребан храм", една светиня. Всички наши благородни пориви идат от нейните божествени глъбини. В лика на Мадоната Борис Георгиев иска да ни изрази „святая светих" на душата, възвишения й вътрешен мир. Такова лице не съм виждал почти между хората. Такова лице не съм виждал и в картина. Какво чудно лице! То изразява смирение, кротост, мир, любов, благост, вглъбяване в един висш мир. Ръцете й са скръстени отпред.

„Едно човешко лице, казва Борис Георгиев, може да бъде символ на нашата носталгия за нещо свято, възвишено, чисто."

Този е типът на бъдещия човек, който е победил себе си и е достигнал до неземна чистота и вътрешна хармония. Пред душата на художника се носи като видение типът на човека на новата култура на одухотворената земя. Тая мадона представлява типа на идеалната душа, която трябва да се прояви на земята.

Когато човек съзерцава лика на Мадоната, като че ли почва да разбира тайната на битието, скрития смисъл на нещата, почва ясно да разбира, че светът не се изчерпва само с видимото, че същността и основата на вселената е чистото, прекрасното, любовта, милосърдието. Всичко възвишено се събужда в душата на зрителя. Човек, както казвали руските селяни в парахода, почва да разбира най-хубавото в душата си.

А именно там е силата на изкуството. То трябва да събуди най- прекрасното в човешката душа.

8. „Портрет на г. Д."

Един от най-сполучливите портрети от Борис Георгиев. Вътрешният живот е много вещо предаден.

„При рисуване на портрет, казва Борис Георгиев, художникът трябва да има ясновидство, за да вникне в душата и я изрази."

Аз не съм виждал такъв портрет в никоя изложба, в никоя галерия от тези, които съм посетил.

9.  „Майката на художника".

За да подчертае своите чувства към нея, която обича с най-дълбока любов, той рисува над главата й арки, извити няколко пъти сводообразно и украсени със зеленина. Борис Георгиев казва, че чрез тези арки е искал да даде тържественост и святост на обстановката. Той постига целта си. И с това се изразяват чувствата на художника към майка му: благоговение, отношение като към светица.

10.  „Странникът и неговата сестра".

Тази картина е нарисувана след смъртта на сестра му, с която живяли в планината. Тая картина представлява автобиография на художника, както се изразява самият той. На предния план е нарисуван самият художник „enface". До него, от дясната му страна е в профил сестра му, но не като плътна, материална форма, а като ефирно същество с извънредна нежност и съсредоточеност на лицето. Главата й е украсена с венец от маргаритки.

Тая картина прави необикновено впечатление. Тя приковава човека.

Сестра му била необикновена по чистота, идеализъм. Тя била една от редките натури. Той чувствува, че тя е постоянно с него, че тя е във вътрешно общение с него, той чувствува нейното присъствие. Трогателни, задушевни са били връзките между двете души. Споменът за нея стои свят в душата му и когато заговори за нея, говори с особена нежност на гласа и с особен жар.

11. „Странствуващият пастир".

Това е последното му произведение, което е изработил през 1922 г. в планината. Той така говори за тая картина: „Това е симфоническа поема на моята етика, на моето изкуство, на моя мироглед, както от естетична, така и от идейна гледна точка."

У художника има копнеж, носталгия за онзи тип човек, който трябва да бъде носител на милосърдие, любов, хармония. Този копнеж, тази носталгия за съвършения тип човек живее у всекиго. Всъщност еволюцията се състои в проявата на възвишеното, което се намира в глъбините на всяка човешка душа.

Две сърни с любов, доверчиво се увират до самите му гърди. От очите на едната сърна текат сълзи. Сокол кацнал на рамото на човека, а врабче на тоягата му. Змията също се стреми към човека. Малко по-далеч мечка и костенурка. Едни сърни кротко пасат на известно разстояние. В тревата цветя. Надалеч планини. Една река тихо тече в равнината. Над човека дъга.

В тая картина има сливане на всички в едно единство. Това е бъдещата култура на земята, когато човек ще бъде в хармония с цялата природа. Човекът, нарисуван на картината, е бъдещият човек, който ще въдвори тази хармония на земята и ще бъде проявител на Божественото.

Но впечатлението от картината не може да се предаде с думи. Особено впечатление прави лицето на пастира. Каква хармония трябва да царува в душата му.

Когато човек съзерцава картината, като че ли се издига в една неземна обстановка. Картината, като че ли е снета от един друг свят. От всички картини, които досега съм наблюдавал, няколко са ми направили най-голямо впечатление. Тази е една от тях.

„Тази картина носи название „Странствующият пастир", казва Борис Георгиев, защото тази идея е още един странник, тя е една идея, която не е достояние още на всички хора. Това е великата идея за хармония в природата, царството на Бога."

12-та картина: „Дете набрало трева и я държи в ръцете си".

Наоколо само цветя. Една коза посяга към тревата с голямо доверие. Тази картина прави същото впечатление, събужда същите чувства като картината с момиченцето, агънцето и сърненцето. Като гледаш картината, чувствуваш, че животните са наши по-малки братя, чувствуваш сродството между човека и цялата вселена.

13.  „Зимен пейзаж в Алпите".

14. „Портрет на Теодор Траянов" и пр. и пр.

IV. Няколко думи за изкуството

Борис Георгиев изтъква връзката между етиката и изкуството. Той казва, че истинското изкуство трябва да има етичен характер. Как трябва да се разбира тази връзка? Тя не трябва да се разбира плитко. Изкуството не трябва да бъде тенденциозно, разбира се, не трябва да има за цел да морализира в обикновения смисъл на думата. Тогаз живописта например би ни давала поучителни картинки. Тая връзка трябва да се разбира много по-дълбоко.

На друго място споменах нещо за възгледите на д-р Щайнер върху изкуството. (Виж статията „Нова дейност на окултния университет „Гьотеанум" в Швейцария". Окултно движение в Германия през последните години - „Всемирна летопис", год. 3, кн. 1-2). Той казва: „Омир в началото на „Илиадата" зове „Музите" като вдъхновителки от един друг свят. Също така Клопщок в началото на своята „Месияда" зове безсмъртната душа като сила, която господствува над всичко преходно."

Кои са тези музи-вдъхновителки? Коя е тая безсмъртна душа, за която говори Клопщок в началото на Месиядата? За да се отговори на тези въпроси, трябва да се знаят тайните глъбини на човешката душа, трябва да се знае нещо за скритите основи на битието. Вдъхновението иде именно от тези глъбини. Истински художник е онзи, който повече може да се вслушва в това, което му се нашепва от неговата Божествена безсмъртна природа. Оттам връзката между изкуството и мистичното, религиозното. Огюст Роден казва в „Изкуството": „Истинските художници са изобщо най-религиозни от всички смъртни. Навсякъде великият художник чувствува мировата душа да се разкрива пред неговия дух. Де ще намерите вие един по-религиозен човек? Мистичното в света е създало най-хубавите произведения в изкуството."

Що е Бог? Той е източник на висшата красота, висшето добро и висшата красота. Чрез висшата красота ние почваме все повече и повече да разбираме Бога. Значи изкуството е едно от средствата да проникнем до същността на Бога.

Художникът, за да твори под ръководството на висшето, безсмъртното в себе си, трябва да живее чист живот. Вдъхновение, майката на всяко истинско художествено произведение, може да има само чистият по душа. Ето думите на Гьоте за поета Платен, негов съвременник (в „Разговорите на Гьоте с Екермана"): „Платен е даровит, но за да напише велики произведения, трябва му още едно нещо: любов, повече любов."

Значи източник на истинското художествено творчество е най-чистото, най-възвишеното, най-прекрасното в човешката душа. Но висшето у човека е проникнато същевременно и от най-висшите нравствени сили. Ето в такъв смисъл е свързано изкуството с етичното.

И тъй, изкуството не трябва да се занимава с тенденциозни морализирания, но поради самото си естество, всяко истинско художествено произведение не може да не събужда висши морални сили у човека. Отечеството на висшите морални сили в човека е в същото време отечество и на творческите сили на художника. В този смисъл можем да кажем, че религия, морал и изкуство идат от един и същ извор. По този начин стават понятни думите на Борис Георгиев, че изкуството е религиозна дейност.

Щом веднъж изкуството има своя корен във висшата природа на художника, то разбира се ще има сила да събужда същата природа и у съзерцателя на художественото произведение. Оттам идваме до великата мисия на изкуството, за която говори Борис Георгиев.

Бо-Ин-Ра казва: „Изкуството не е лукс. Чрез изкуството се работи за духовната обнова на земята."

Красотата събужда висшето в душата и последната достига освобождение. Защо събуждането на висшето в душата значи нейното освобождение? Свободна нали значи проява на истинската човешка природа, а нали висшето в човека е истинската му природа? Понеже любовта е най-висшето, оттам става ясна мистичната връзка между красота, свобода и любов.

Според схващането на Гьоте, в произведенията на изкуството има такава строга закономерност, каквато срещаме и в природата. Художникът твори интуитивно, но нищо произволно и случайно няма в неговите произведения. В тях е проявен Бог. Д-р Щайнер често цитира прочутите думи на Гьоте относно художествените произведения: „В тях има необходимост (т.е. строга закономерност), в тях е проявен Бог."

Линкей казва (във „Фауст"): „Красотата укротява всеки гняв." Гьоте иска да каже, че гледката на висшето, връзките с висшето променяват низшата човешка природа (това Линкей казва при виждане на Елена, която символизира висшето в човешката душа). А пък с това висше човек влиза във връзка и чрез художественото произведение.

V. Заключение

Ще кажа няколко думи за общите ми впечатления от картините на Борис Георгиев. Запознаването с Борис Георгиев и разглеждането на картините му беше важно събитие за мене. Дълбоки идеи и чувства събуждат картините му в душата на зрителя. Истинското изкуство трябва да има силата да промени човека. Някои ми казаха, че дълги часове са гледали картините му и не им се излизало. У зрителя се открива красотата на някой друг по-висш живот, който трябва да го има непременно някъде. Аз съм уверен, че бъдещето ще му донесе известност в цяла Европа.

Едвин казва: „Досега аз не подозирах, че една картина може да има такава голяма сила в себе си. Аз знаех за голямата сила на музиката да издига душата в неземни сфери. Мислех, че картината и да има тази способност, има я в много по-малки размери. И чрез картините на Борис Георгиев разбрах силата на картината да накара да затрептят най-нежните струни на душата."

Какво ни говори творчеството на Борис Георгиев? То иде в един век, в който господствува още материалистичната култура. Но тя си вече отива. По всичко се познава, че иде вече духовна пролет.

Кандински в книгата си „Духовното в изкуството" казва: „Нашата душа след една дълга материалистична епоха е сега в началото на своето събуждане. Понеже е още в началото на събуждането си, тя носи още зародиш на съмнение, неверие, безцелност. Материалистичния мироглед, който направи от живота една лоша, безцелна игра, не си е още отишъл. Събуждащата се душа е още под тежестта на материалистичния мироглед. Само една слаба светлинка свети като малка точка в голям черен кръг."

Във всичко: музика, поезия, живопис и пр. ние забелязваме днес духовен подем. И той говори много ясно за онзи, който иска да чете с духа на времето, че се ражда нова култура на земята, култура на възкръсналата човешка душа.