8. ПИСМОТО

Карапетров имал приятел, който бил офицер в 6-ти софийски полк. Веднъж двамата се спречкали, приятелят отправил остри думи към баща ми, а той си замълчал. Но докато вървял към къщи, размислял върху случилото се, гневът му се засилвал и се почувствал силно обиден. Щом се прибрал, седнал и написал едно остро писмо до офицера, в него добре изложил всичко, което мислел за него, а в момента то не било никак хубаво. Под влиянието на избухливия си панагюрски нрав, описал поведението му и него самия в най-черни и грозни краски.

След това отишъл до пощата, пуснал писмото в пощенската кутия и още в същия миг съжалил. Помислил си, че приятелят му е военен и носи оръжие, притеснил се, че в момент на афект може да извърши необмислена постъпка. Решил, че това писмо в никои случаи не трябва да стигне до получателя си.

На следващата сутрин рано-рано отишъл в пощата с молба да му върнат едно писмо, което е пуснал предната вечер. Там естествено му отговорили, че въобще не връщат писма и освен това те вече пътуват към адресантите си.

Пантелей очаквал този отговор, но все имал някаква надежда, че ще ги убеди да му върнат писмото, но щом е заминало, в пощата не можело да се направи нищо. Решил, че единственият изход е да отиде в 6-ти полк.

Без повече разсъждения се отправил натам. Добре знаел, че в полка не пускат цивилни, освен в дните за свиждане, а този не бил такъв. Вървял през гората и се молел: „Учителю, моля те, помогни ми! Допуснах голяма грешка, моля те, много те моля, помогни ми да я поправя!" С тези молби и мисли не усетил кога е стигнал до полка.

Ясни му били военните разпоредби, че без разрешение никои не може да прекрачи портала. Войниците имат заповед да стрелят по всеки, който направи опит да премине, войникът е длъжен да стреля дори и по собствената си майка, ако тя влезе в охраняваната зона. Но всичко това, като че ли не се отнасяло до баща ми. Той мислел единствено как да вземе писмото и не спирал да призовава Учителя на помощ.

Така минал през портала на 6-ти полк и необезпокояван продължил напред, часовите изобщо не реагирали. Стигнал до офицерската сграда и в това време на входа й се появил приятелят му офицер. От другата страна се приближавал военният пощальон. Пантелей забързал и стигнал до двамата в момента на предаване на злополучното писмо. Пощальонът подавал плика, а офицерът го поемал. Баща ми спрял до тях и измъкнал писмото от ръцете им, и започнал да го къса на малки парченца, хвърлил ги в коша, обърнал се и си тръгнал.

Офицерът и пощальонът изобщо не реагирали. Нормално би било да се възмутят от посегателството и да попречат на скъсването на плика, но те стояли като в унес и както вече казах, изобщо не реагирали.

Пантелей продължил към портала, минал отново между двамата часови, които по никакъв начин не показали, че виждат някои да минава, а още повече цивилен човек. Така Карапетров благополучно завършил тази си мисия. Чувствал се като в някакво нереално време и не осъзнавал какво точно е направил.

Баща ми често разказваше този случай пред приятели и близки. Не преставаше да се учудва на това, как Учителят е обърнал внимание на неговия зов за помощ, как е отделил от времето си и се е занимал с този негов проблем, и явно е въздеиствувал върху съзнанието на толкова хора, които известно време не са възприемали реално действителността.

Описала спомените: Б. Николова 13.11.1998 г.

София.

ДЕКЛАРАЦИЯ

Долуподписаната Божислава Пантелеева Николова, родена на 18 април 1956 г., притежаваща личен паспорт серия В, N 0169597, издаден от Благоевско РУ на МВР, гр. София на 7.10.1982 г., ЕГН 5604186717, предоставям биографичните данни и спомените на баща ми, разказани от мен на д-р Вергилий Кръстев, които да публикува в книгата си „Изгревът", които той поиска по негова инициатива за отпечатване.

Декларатор: (Подпис)

Б. Николова

13.11.1998 г.

София.