Имахме брат в Търново военен, мисля че с чин капитан. Казваше се Никола Гръблев. Човек смел, пъргав, подвижен. Един ден трябва да отиде на гарата да приема стоки и товари дошли за полка. Тъкмо да тръгва за гарата, гледа на двора четирима войници развеждат един кон, толкова буен и силен, че не могат да го удържат. И други офицери са излезли да гледат, а фелдфебела мърмори: „Това не е кон, това е бяс. Кой може да го язди? - Никой.
Само яде на халос храната. Да остане на мен, ще го застрелям". Брат Гръблев казва на фелдфебела: „Наредете да се оседлае този кон за мен, с него ще отида на гарата." фелдфебела цял изтръпва. „Но г-н капитан, как е възможно това, той е луд кон, ще Ви убие!"
Братът казва: „Оседлайте този кон". Заповед. Няма какво да се прави, с големи усилия оседлават коня и четирима войника го държат. Приближава братът до него, говори му меко, успокоява го, даже го поглажда по врата и изведнъж докато се усети коня, мята се на седлото. Войниците пускат коня. Коня рипва изведнъж с четирите си крака нагоре, почва да се мята из двора, хвърля чифтета, изправя се на задните си крака. Офицерите и войниците излизат да гледат, а братът се хванал за гривата му с двете си ръце, оставя го да се наскача.
После хваща юздата. Юздата има едно желязо в устата на коня, което тормози езика и небцето болезнено. Усеща коня, здрава ръка го държи, примирява се и стъпва в пътя. Стигат до гарата, слиза братът от коня, връзва го за едно дърво, свършва си работата, после качва се на коня и тръгва обратно като през всичкото време съзнанието му е будно, държи се здраво за коня. Но тъкмо на баира среща го един негов приятел, заприказва го и брата за момент изпуска от вниманието си коня. Как е успял конят да измести юздата и желязото да не тормози езика му, но Гръблев това не знае. Щом го бутва брата, коня се устремява с всичка сила напред. Дърпа брата юздата, но тя не действува. А конят взема все по-голяма скорост, разгорещява се. В това време насред пътя една жена се спряла и връзва обувката си. Конят както се е засилил, прескача жената, тя изпищява, а конят още по-лудо тича нататък. Наближават големия завой при моста, който е почти на 90 градуса. Вижда братът, че при тази скорост на коня няма да могат да вземат завоя и ще се хвърлят в пропастта. Братът затваря очи и извиква: „Учителю, загивам!". Разправяше ми по-късно брат Гръблев: „Усетих, че една мощна сила ни хвана, мен и конят и ни пови на завоя. Една сила от светлина, блясък, която ме ослепи. Като отворих очите си, конят си тича направо към казармата. Офицери и войници бяха наизлезли да гледат. Пристигнахме на двора, коня целия в пяна". Притичаха се войници, хващат го, той слиза, офицерите го поздравяват. А Гръблев мълчи смутен, объркан и благодари мислено на Бога, че е останал жив.
В това време сестра Иларионова е в София при Учителя. Дошла да си вземе сбогом. Ще тръгва на другия ден за Търново. Както разговарят, изведнъж Учителят спира думата си, затваря очи и после като ги отваря казва: „Спасихме брат Гръблев!" Сестрата се учудва на думите му, но записва в тефтерчето си датата, часа, минутата и думите, които Учителят казва. След два-три дни в Търново сестрата се среща с брат Гръблев и го пита: „Брат Гърблев, на тази и тази дата, в толкова часа не Ви ли се е случвало някакво премеждие?" Брат Гръблев й разправя случая с коня. А Елена Иларионова добавя: „Да, Учителят каза тогава: „Спасихме брат Гръблев!" „Аз извиках към Учителя, нямах друго спасение." Какви възможности има Духът, неограничени. Той владее силите, и условията.
Когато идва в София Гръблев благодари на Учителя за спасението си. А Той му посочва строго с пръст: „И друг път да не изкушаваш Господа Твоего с неблагоразумието си." Какви задължения има Духът! Към всички и дори към Едного.
