7. ПЕТТЕХ СТЪПКИ В ПЪТЯ НА ПОВДИГАНИЕ ЧОВЕШКАТА ДУША

Пеньо Киров

Петтех стъпки за подвигание човешката душа имат общност с петтех планински върха, където са станали пет велики събития на времето си, за прог­реса на человечеството, които са: Арарат, Морея, Синай (Хориф), Тавор и Гол­гота.

Человеците в света, се делят на „естествени" и „духовни". Двата тези дяла, имат по пет стъпки за повдигание.

„Естественни" человеци са ония, който не приемат нито познават Бога и живеят по влечение на естеството си.

„Духовни" человеци са ония, които познават Бога и живеят съгласно волята Му - по Духът, който им се дава.

Естествените человеци са млади души, които не познават никакво дру­го право, освен правото, което биха имали те, [... ] чрез фактическата им сила, или чрез имотна, парична, знание или влияние сили. Те, в това направление, угнетяват подобните си, злоупотребяват с тях, даже много пъти ги лишават и от живот.

В старо време, те са угнетявали человека дотам, щото често животните при человеците са имали по-добро положение и по-добра цена, при размяна едни с други. В ръцете на страстните, случайно подпадналите человеци, не са имали никаква цена: много пъти една девойка се е продавала за две-три оки ракия, двама - трима мужика са ги разменяли за едно добро куче, няколко работника са послужвали вместо снопове пръчки, които са бивали хвърляни в мочерливо място, за да мине колесницата на един с власт человек. Продажба­та на човека като добитък е било нещо обикновено, а също и принасяние чело- века в жертва на някакви суетни богове, е било тоже в реда на нещата.

В по-новите времена, тези отношения на потисниците с другите челове- ци, се поизменили в по-мека форма, за което са ги имали за използувание в работа и други такива, което продължава в една или друга форма и до днешни времена. Каквото е например отношението на капиталистите и онези от тях, които притежават знанието, с останалото человечество.

Така щото, това отношение на потисниците с подобните си, е първата им стъпка в живота, където създават своята съдба и това им отношение се изявява с емблема „сабля".

Но понеже Божествените закони са Правда, то затова человек каквото е вършил на другите, ще дойде време в същия или други живот сам да изпита поношението на такива отношения, от други сурови души от първа стъпка и там се изпълват думите на Христа в Евангелието на Матея 7:2 - „С каквато мярка мерите, ще ви се възмери." Онези от человечеството, които не могат да разбе­рат неволите, които прекарва страждующия в тази стъпка, много пъти хулят Провидението и все защото, като не намират причината на страданията, поне­же тя се крие в миналото, остава разбиранието им в тъмнина и не могат да разгатнат истината. Така например, ако една госпожа е третирала зле своите слугини, то и тя ще стане слугиня, за да изпита това положение. Ако един гос­подар е угнетявал чрез измъчвание, неправди, побои и други своите служащи или подвластни, то и той ще се постави в подобно положение и ще изпита всичко неговата душа. И всичко това се заплаща четворно, в онова което се дължи.

В това положение, человек пие горчивата чаша на живота и затуй тази стъпка се явява с емблемата „чаша".

Человекът, който е минал първа и втора стъпка, той поумнява и почва добре да различава злото и доброто, защото опитностите в миналите две стъп­ки са го направили по-умен.

Положението в тази третя стъпка, се изображава с емблемата „разт­ворена книга".

След поумнението на человека, дохожда знанието. В тази стъпка чело- век изучва живота във всичко що го окръжава, и той с ума си разрешава много проблеми; и със силата на това знание, твърде много подобрява живота. Почти всичко важно в живота се изучва и прилага за благоденствието, както на инди­вида, тъй и на обществата.

Това положение на живота се изявява с емблемата „запалена свещ".

По-нататък, когато человекът е минал през тези четири стъпки на живо­та, той гледа всичко онова що познава и знай да го използува за благото на своя живот. Знае да си направи къща, да си обработи имота, да си нареди доходи, да обогатява със знание своите деца, дава им отхрана доста завидна, понеже е пълен с познания. Прави си железници, параходи, фабрики за много изобретения, за да направят живота по-приятен. И в края на това, заобикалят се със закони, за да се запазят от посегателството на другите. С една реч, след като си нареди живота и осигури с доходи, такъв човек вече се счита, че се намира на върха на славата на човешката мисъл.

И това е петата стъпка на живота на естествения человек и тя се изявя­ва с емблемата „скиптър с четири ябълки."

Духовни са ония человеци, които, след като са преживели живота на естествения человек и се наситили от такъв живот и понеже в тях става раз- буждание, те в мисълта си почнат да виждат, че целта на живота не е такава, каквато досега са разбирали, че смъртта не може да бъде край на това разум­но същество човека и че, ако всичко се свършва със смъртта, то защо тези големи трудове и тревоги в живота? И след като се съпосрещнат с такива и тям подобни мисли, те пожелават да намерят Истината и това стремление най-пос­ле ги докарва до онова пристанище, което се казва „Вяра". (А Вярата им до­казва) Онзи, Който е направил Небото и земята и всичко видимо и невидимо, Който се нарича Бог Тайний.

Това положение на человека има съотношение на Ноевия ковчег, кой­то след много лутание във времето на потопа, най-после намери пристанище на върха на планината Арарат, от където започна да се развива наново живо­тът на человека.

Вярата е скалата, фундамента на живота, който е застанал на тази ска­ла, той е който намира спасение и никакви бури на живота не са в положение да го завлекат. Вярата е първата и последна преходна стъпка от настоящето към вечността или мост, по който се минува от тоя свят към Бога. Защото вяра­та е сила, степента на человеческия дух, която показва неговата любов спрямо Бога. Тя е вътрешната, тясната връзка на человека с неговия Небесен баща. Тя е духовно единение, най-висшето възвишение на человеческия дух, която го свързва с обямляющата Божествена Душа на живота.

В прогреса на человечеството има три места, където се посочва за съ­вършената вяра на три лица.

Първото лице е Авраам - родоначалника на еврейския народ. Той е, в когото верующите и до днес се именуват и ще се именуват „синове Авраамо- ви", защото неговата вяра беше изпитана и заверена. Защото да вярваш в ня­какъв Бог, тогаз, когато и други преди теб и с теб вярват е обяснимо, но да вярваш в един Бог, когото нито баща ти, ни родът ти, ни народът ти са вярвали, това е велика вяра. Такъв е бил случаят с Авраама. Той е повярвал в Бога тогаз, когато баща му Тара бе езичник и не само че повярва в Бога, но и възп­рие, че ще го направи народ велик и че потомството му ще наследи земята, която му се обещава. А при това, той още нямаше наследник от жена си, макар, както напосле се вижда, че е стигнал в дълбока старост, а така също и жена му, той пак оставаше да вярва, че потомството му ще наследи обещаната земя. И когато стана вече на сто години, а жена му на 90, тогава според Словото Бо­жие, роди син и нарече името му Исак.

Втора подобна вяра има в новия завет и то е вярата на Апостола Петра, един от учениците Христови.

Мнозина упрекват апостола Петра, че се отрекъл от Христа и много други такива по адреса му, но малцина размислюват, защо се отрекъл Петър. Отрекъл се, че съвсем не Го познава или с това отричание, той се силеше по- близо да отиде при Христа. От истина, като се разгледа добре този въпрос, вижда се, че Петър, за да иде по-близо при Христа, направи това отричание. Той не държеше сметка, че със своята дума ще се счита, че се отрича от Госпо­да и затова, когато петела попя три пъти вече се бе отричал и като го погледна Христос, с което си погледвание му напомни онова, що бе му казал, че ще се отрече от Него, той си припомни думите Му и излезе вън и плака горко за необмислените си думи.

От истина, ако той умишлено се отричаше от Него, то нямаше във вре­ме на улавянието на Христа, да извади ножа си и отсече ухото на първосвеще- никовия слуга. Кой друг от учениците направи такава защита на Учителя си? Не се ли всички разбягаха, а един Петър се намери да Го брани и последва.

Кой друг от учениците ходи по вълните морски, в онова време, когато ходеше Исус? Не бе ли пак Петър, който от вяра към своя Учител, обърна се и поиска от Него думата Му да ходи и той по морето, което от истина, като му се разреши, той скочи и тръгна по вълните морски, тъй както сам Господ върве­ше. А другите видим, че бяха се поизплашили, като мислеха че виждат „веда" или някакво видение на дух. А казват някои, че Петър ходи по морето, но попо- тънал, за което и извикал към Господа: „Господи помогни ми!" И Христос го уловил за ръката и го изобличил за маловерието му, че се е съблазнил. Но що поне и другите не проявиха толкова малко, колкото Петровата вяра, а се из­покриха? Ако е потъвал Петър, то е потъвал заради естеството си, а що е вяр­вал, вярвал от сърдцето си, защото Петровата душа бе такава, в която вярата бе основата на живота му.

А като казваме вяра, не вяра каквато може да се намери и в други хора, но вяра, за която Христос, когато веднаж питаше учениците си, казваше: „Ме­не - Сина Человеческаго, кого ме казват че съм?" Едни от тях казваха, че наро­да Го мислил че е Илия, който имало да дойде, други - че е Иеремия или някой от пророците, а други - друго. Но Той казва: „Но вий, кого ме мислите че съм?" Тогава Петър, който всякога прибързваше, отговори: „Ти си син на Бога Виш- няго." На това Христос отговори: „Плът и кръв не са ти открили това, но Отец мой Небесний." „Но и аз ти казвам, че ти си Кифа - Петър и на този камък ще построя моята църква и вратата Адови няма да й одолеят. И ще ти дам ключо­вете на Царството Небесно. И каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на Небеса и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на Небеса."

С това, Христос много добре определяше силата и величието на Петро­вата вяра, като казваше, че на такава вяра ще съгради своята църква, защото такава вяра е като камък - скала, гдето от никакви бури в живота няма да се поколебае и такава вяра, който я има ако и в ада се постави, пак ще излезе като разбие вратите му, или верующи, които имат такава вяра, те ще разбият вратите адови, да извадят всички ония, които са за спасение. Тъй както и днес става человек, който има такава вяра, той, като уверява и спасява едного греш­ника, той с това си действие разбива вратата адови, за да води тази грешна душа от онова несносно положение, в което дяволът я сковал, за да пребъдва в греха. И който има такава вяра, на такъв се дават ключовете на Царството Небесно, т.е. дават му се сила, знание за разбиране закона Божий в правата му смисъл и прилагание в живота. Такава вяра, който има, той може да върже или развърже, т.е. може да нареди наредби, да прости грехове или да задържи грехове на хората.

И кому другиму каза Христос след възкресението си: „Паси агънцата ми, паси овците ми"? И при това: „Когато ти се обърнеш, утвърди братията си." Не пак ли на Петра казваше? И когато седемдесеттех ученици бяха се съблаз­нили от следующите думи на Исуса, че ако не ядат плътта Му и не пият кръвта Му, няма да имат живот вечен, от които думи те се съблазниха и Го напуснаха, тогава Той каза и на дванадесеттях, дали не искат и те да Го напуснат за тия думи, а Петър казал: „Господи, при кого да идем, Ти имаш думи на живот вечен и ний повярвахме и познахме, че Ти си Христос - Син на Бога Живаго."

От всичко това се вижда, че Петър е имал вяра жива, непоколебима, затова именно неговата вяра се избра за образцова вяра, основа на нов жи­вот в Бога.

Католическият свят мисли, че понеже се дали ключовете на Царството Небесно на Петра, то все таки, той е нещо като вратар, който държи ключовете на Царството Божие, а също и понеже той е бил разпнат в Рим, то и затова мислят, че както Христос оставил Петра като свой заместник, който умрял в Рим, то и те по силата на това положение на Петра, имат право да станат за­местници Петрови, а с това и на Господа Христа. И затова и папите им носят надписа на трикатната си корона: „Vicarius Filii Dei" т.е. „Наместник на Сина Божий".

Тази тяхна вяра, както се вижда от описанието, което се изложи малко по-преди, няма основание, понеже вярата на Петра има значение, да послужи като основа, върху която трябва да се гради живота на всеки християнин.

Друга подобна вяра като Петровата е и вярата на едина от разбойници­те, който бе разпнат с Христа, именно онзи, който след като възрази на другия разпнат разбойник, който хулеше Христа: „И от Господа ли не те е грях, че роптаеш, понеже праведно понасяме наказанието си, а Този, Който не е сто­рил нищо за наказание, защо злословиш?" Казал на Христа: „Помени ме Гос­поди, когато отидеш в Царството си." И Господ му отговорил, че днес ще бъдеш с мен в рай.

От истина, че и тази вяра е чудна! Да вярваш в един человек и да го възприемаш за Господ и то в минута, когато този человек е безсилен, увиснал на кръстното дърво и умира, без да се избавя и да се иска от Него благослове- ние да бъде поменат в едно Царство не от този свят, тази вяра е безподобна. Много добре се вижда, че този разбойник е бил случайно станал разбойник и че той е познавал Христа от по-напред. За което и именно иска Неговото бла- гословение, да бъде поменат в Царството Му.

След вярата обаче, человек не остава в това положение, той желае да нараства и то е необходимо, но за да може да направи това, трябва да се сми­ри, тъй както и Авраам се смири и отиде да принесе сина си за жертва. И този, чрез когото се очакваше да се завземе обещаната земя, то за същия този син, като поотрасна, каза се на Авраама да го вземе и принесе жертва. И Авраам, без да губи време или да се двоуми, че как ще принесе жертва този, чрез който му се дава в обещание земята, той го взе и натовари дърва и замина да го принесе жертва на посоченото му место. Той вършеше това, защото знаеше, че в онзи, в когото вярва, Той може и от мъртвите да възкресява, затова и без колебание, след като отидоха на посоченото место, дигна ръка да го посече, но Ангел Господен го спря. И така се завърши изпита на Авраамовата вяра, изпит, който от днешните верующи надали ще се намери някой да претърпи.

Така щото, человек след като повярва в Бога, трябва да се смири и това положение има съотношение на Авраамовата жертва на планината на върха Мория. Това е втората стъпка.

След като человек мине тези две стъпки, трябва още да продължава да нараства, да се повдига духовно, за да има възможност, да разбира гласа Гос­поден и да възприема Неговите упътвания. За да получава человек Божиите упътвания, той трябва да запази съвестта си и сърдцето си чисти. Затова тряб­ва да се пази от пиянство, блудство, нечистота, похотливост, идолослужение, черодейство, вражди, разпри, ревнования, ярости, крамоли, раздори, ереси, зависти, убийства, кущунства и други такива, които ако и да са извършвани от него, той трябва да ги изхвърли, и вместо тях - тури други добродетели, като Любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосердие, кротост, въздържа­ние и други такива. Това положение има съотношение с възкачванието на Мой- сея на планината Синай, на върха Хорив, за да получи двете скрижали с десет- тех Божии заповеди. Това е трета стъпка.

И тогава, когато се повдигне, той има вече възможност да се преобра­зи и да стане нов человек или тогава възкръсва Духът Христов в него и той добива новорождението. Това положение има съотношение на Христовото пре­ображение на планината Тавор, където Той показа своето духовно естество. Това е четвъртата стъпка.

Най-после, человек, като поживее в четвъртата стъпка, той ще бъде го­тов вече да замре плътта му и ще има сила да изработи своето духовно тяло и ще може получи възкресението. Само да гледаме, като се обличаме в това ново тяло, да не би пак да останем голи, тъй както се посочва в притчата Хрис­това, за онзи който нямал сватбарска дреха и са го хвърлили в тъмницата. А възкресението е крайната цел на человека, което може да получи от всичките си трудове на земята. Това е петата стъпка на повдиганието и има съотноше­ние на Христовото умирание на кръста, на върха Голгота.

С понасянието кръстните мъки, Христос получи възкресението, но по­неже устоя, понесе всичко, така и с възприеманието обновлението, ний ще направим да замре плътта ни и така ще имаме сила на възкресение в уречено­то време.

Пеню Киров

Забележка: Тази проповед е държана в Бургас, Айтос, Карнобат, Сли­вен, Ямбол, Нова Загора, Стара Загора, Казанлък, Сопот и Пловдив през април, май и юний 1915 година.

(Дадено ми от г-н П.Киров на 30.07.1915г.)

[подпис:] Жечо Панайотов