През време на войната беше много трудно да преживяваме. Нямаше какво да се яде, особено бяхме затруднени ние вегетарианците. Животните бяха реквизирани за държавата. Големи наряди плащаха селяните в натура и не оставаше за преживяване на самите тях. Това сирене, кашкавал, мляко, масло, олио, което имаше до 1939 г., то на следващата година с започването на войната изчезна. Всеки се спасяваше, кой как може.
Аз работех на едно място, на една постройка - правеше се къща. Идва един селянин и ми предлага Саанска коза. Тази порода бе такава, че козите бяха бели, пасеха трева и даваха добро мляко. Взех я. Тя даваше по три литра мляко на ден. Това бе достатъчно за нас двамата с Мария Тодорова. Купихме козата и се грижехме за нея. Зимата се окози - пръкнаха се две ярета - едно мъжко и едно женско. Мъжкото го дадохме на един, а женското го запазихме за томазлък. Следващата година се увеличиха до пет. Една от тези кози я нарекохме Милка и я закарахме в Мърчаево, че я подарихме на Учителя. Тя се бе окозила и даваше хубаво мляко. Приятелите я гледаха, музеха я и свареното мляко го даваха на Учителя. Понякога сиреха млекото. Това бе разрешение за Учителя. Той беше много доволен от козата. После тази коза, заедно с ярето остана в домът Темелков.
Другите кози натоварих в един кафез и по влака ги пратих на брат Георги Куртев. Той ги прибрал в Братската градината. Там се грижеха за тях, а той им пиеше млякото. Ето сега един пример. Дойде външен човек и разреши този въпрос с прехраната по онези оскъдни години на двама възрастни човека. А това бе Учителят и Георги Куртев. Ние не се сетихме и не можехме да се досетим, че има разрешение в този случай. Разреши го Небето по този необикновен начин. Че и ние с Мария намазахме и пихме от хубавото мляко.
