188. БОМБАРДИРОВКИТЕ НАД СОФИЯ И ЕКСКУРЗИИ ДО СИМЕОНОВО
Когато започнаха въздушните нападения над София, особено през 1943 г. града се обезлюди. Не останаха хора. Учителят си живееше на Изгрева като често идваше у нас, в малкия ни дом, който се намираше на ул. „Симеоновско шосе" 14. Ние живеехме в една малка къщичка. Учителят обичаше да идва при нас и прекарваше по няколко дни като се възползваше от скромната обстановка там. Но беше сериозен и мълчалив. Не разговаряше много. Понякога с Него идваха и приятели. Затова когато Учителят ни посещаваше винаги у нас имаше хора.
Посещаваха Го, разговаряха с Него, очакваха от Него да им каже как ще се излезе от туй положение. А София гори и бомби се сипят върху нея. Но в туй време Учителят излизаше всеки ден сутрин към Витоша. Обикновено Го придружаваше една група братя и сестри, които биваха около Него. Понякога бяха 10-20,а понякога и 30 човека. Идваха от София и от провинцията. Излизахме над село Симеоново. Там имаше една млада гора и на полянката зад гората направихме лагер. Накладем един хубав огън и целия ден прекарваме там. В туй време можеха да стават бомбардировки над София. Ние си стоим на Витоша. Понякога някои от самолетите пущаха бомби и в нашия район. Един път паднаха бомби в долината, съседна на бивака ни. Друг път пуснаха бомби в самото село и разрушиха няколко къщи Ние си седим там, на полянката до горичката. Учителят беше много сериозен беше умъчнен от това човешко безумие. Но като мине бомбардировката ние пак се връщахме в София и Учителят оставаше у нас или отиваше на Изгрева. Но Той почти винаги загатваше кога ще има бомбардировка. Не ставаха всеки ден. Минаваха дни, а може и седмица без въздушно нападение. Учителят винаги подсказваше кога ще има нападение от самолетите без да се създава страх, но ще даде знак, че днес предстои бомбардировка. И така 43 пъти излезе Учителят от София до Витоша. Обикновено ходехме пешком. Ако се случеше някой от нас да вземе лека кола, беше голям късмет. Тогава нямаше бензин. Всичко беше с купони. Плащахме на частните шофьори много добре, за да закара Учителят с няколко човека до Симеоново. И от там излизахме нагоре пешком. Но през тези дни Учителят беше много сериозен, мълчалив и много малко говореше. Като хвърлиха бомби в с. Симеоново, ние с Учителя бяхме в една от къщите в селото. Приятелите бяха наели една стая, та когато времето не е хубаво, там да отседнем. Когато имаше една голяма бомбардировка над София, един от самолетите се отдели и пусна бомби в самото село и разруши няколко къщи. А с Учителя седим в една бахча пред стаичката, която бяхме наели и Учителят огледа небето, видя и чу тътена на бомбите и каза: „Те мене търсят!" Представяте ли си, ние сме наели една стаичка в една къщичка, а един самолет се отделя от ятото, което бомбардира София, преминава 15 км, за да изтърси бомбите си в село Симеоново в полите на Витоша, което не представлява никакъв военен обект за нападение, нито граждански за разрушение. И това доживяхме да видим как американските самолети търсеха да изсипят бомбите си върху Учителя.
Ето и друг случай. През време на бомбардировките в София, приятелите тичат при Учителя разтревожени. Пита ги: „Пострадал ли е някой на Изгрева?" Отговарят: „Никой". Той добавя: „Аз съм метнал върху Изгрева едно бяло було". Това було охраняваше Изгрева.
В село Симеоново самолетите ръсят, пускат бомби. Приятелите питат Учителя: „Кого и какво търсят разбойниците в това село на 20 км от града и закътано в планината?" Брат Желю отговаря вместо Учителя: „Погреби и складове". След него Учителят отсича: „Не! Те Мене търсят".
