Видяхме, че Варненските българи си бяха извоювали свое българско училище и се бяха сгрупирапи в една българска община. И при всичко, че формално те бяха прогласили отделянето си от Цариградската патриаршия, все пак фактически нямали във Варна своя отделна църква и духовенство и не скъсвали с Варненската гръцка митрополия и духовенство. Те се черку-вали в гръцките църкви, служили си с гръцките свещеници при венчавка, кръщене, смърт и други църковни нужди, изобщо задоволявали се с гръцкото духовенство. Добре, но в турската империя властта признавала народностите в лицето на тяхната църква и църковни водачи. Та, за да изпъкне българският елемент напълно като отделна обособена народност, трябвало е и фактически да се създаде във Варна отделна църква.
Въпросът за българската църква във Варна е бил значи напълно назрял тогава. Руският параклис не задоволявал вече българите. Идеята да построят отделна църква, която ги е занимавала още в 1863 г., поради липса на средства, се оказвала неизпълнима в тоя момент. Затова първоначално българите са се съблазнили от мисълта да заграбят една от гръцките църкви във Варна, именно „Св. Георги", която и така стояла затворена. Поради противодействието, обаче, на властта, те изоставили това намерение и се спрели на мисълта да приспособят долния етаж на своето училищно здание за църква. За събитията около откриването на първата българска църква във Варна ние имаме две известия: първо, спомените на Константин Дъновски, съвременник и съучастник в събитията, второ, едно писмо-изложение на един от българските тогавашни варненски първенци и виден непосредствен съучастник, Рали х. Мавридов, писано 2-3 дни след самите събития. Те се допълват едно друго и имат следното съдържание:
„На 30 ноември 1864 г. се помина гръцкият владика Порфирий, при когото служих като свещеник на митрополията. През 1865 г. се събрахме българите в кантората на Сава Георгиевич и решихме да протестираме пред правителството и патриаршията, че не можем вече да стоим без черква и че няма да приемем новия владика от патриаршията, докато не се разреши черковният въпрос. Протестът ни се подписа от 50-60 села на Варненския санджак. Българите искаха от властта: или да им се разреши да си построят нова черква или пък ще вземат насила една от гръцките черкови. Българите тогава решиха да вземат черк-за та „Св. Георги". Известно стана на всички, че на 10 февруарий 1865 г. ще се отнеме насила казаната черкова, както биде взета в 1861 г. черковата .Св. Богородица" в Пловдив; турските власти приготвиха 12 души турци, чоито да употребят и хладно оръжие, в случай че стане нужда, само да не допущат отнемането на черквата. За да се избегнат кръвопролитията, българите се отказаха от намерението си и аз сам отидох при мютесарифина да му съобщя решението и да го помоля да не изпраща приготвените 12 души турци. Реши се да се приспособи долният етаж на училището за черква и да се нарече „Св. Архангел Михаил". На 14 февруарий 1865 г. пръв път служих в нея и аз й бях първият свещеник. На Великата събота, когато трябваше да се обикаля черковата (черковната процесия), тогавашният мюте-сариф Абдул Рахман като се разпореди да се преоблечат 25 души млади българи в стражарска форма, за да пазят ред и тишина и да предотвратят възможните смутове от страна на разсърдените гагаузи и измирли-гърци. За новата черкова взехме икони и други черковни принадлежности от Нико-лаевската църква, с които си служихме почти година, докато такива се набавят. Тия черковни вещи бяха донесени от свещ. Иван Димитров Бакър-джиев, Петър Атанасов, Курти Добрев, Слави Стоянов и Добри Бацов. След освещаването на черковата ни пристигна в гр. Варна, на 20 февруарий, нрв гръцки владика Йоаким, сегашен гръцки патриарх. Първите епитропи на българската църква бяха: Киро Патриков, Спас Димитров, Кожухар Коста Димитров, Константин Димитров и х. Никола Абаджията."29
И така. На 30 ноемврий 1864 год. умрял Варненският гръцки митрополит Порфирий. На 11 декемврий бил назначен и ръкоположен за негов приемник митрополит Йоаким, по-късно Цариградски патриарх, който се забавил малко, докато се приготви, и решил едва през март 1865 г. да потегли за епархията си. Варненските първенци-българи, обсъждайки събитията, дошли до заключение, че е настъпило вече време да се откъснат съвсем от гръцката Варненска митрополия, като образуват и своя българска църква. Поради невъзможността да имат някоя от гръцките църкви, защото властта не искала да допусне никакви ексцеси и смущения в града, те решили още сега, преди да пристигне новият гръцки владика, да пристъпят към дело, като обърнат долния етаж на училището си в църква. Те повикали от с. Хадърджа иконом Константин Дъновски за свой пръв Варненски български свещеник, който със смъртта на Порфирий се освободил от своите тесни връзки с гръцката митрополия и от своите задължения към този владика, който го протежирал още от младини, и при когото служил до смъртта му, подир което се оттеглил в с. Хадърджа. На следния ден след пристигането на Дъновски, на 9 февруари, българите направили събор в училището и единодушно решили да превърнат долния етаж на училището на църква, като същевременно направили и подписали всички единогласно едно съответно писмено протестно изложение до правителството, подписано и подпечата след това и от 50-60 села на Варненския санджак, какво не могат вече стоят без църква и че няма да приемат новия гръцки владика, докато не разреши българският църковен въпрос. К. Дъновски е бил пратен в с. Хадъ джа да донесе нужните свещени потреби: икони, антиминс и пр. След това пристъпили и към преобразуване на долния етаж на училището, при което не са липсвали съревнования, страхове, недоразумения и караници между дейците, при което се отличил със своята ревност Р. х. П. Мавридов. На 12 февруарий един майстор, повикан от последния, почнал да работи нужните промени в долния етаж на училищната сграда, направил олтара и престол обковал прозорците отвън с дъски, за да не се вижда, като се служи вътре служба. На 13. когато всичко било готово, гъркоманите се научили и започнали да противодействуват, но без успех. Те пратили майстор Спиро при управителя да интригува, че българите турят основите на църква, и да пречи на работата, и спре работещия майстор. Обаче до вечерта всичко било приготвено и наредено, пристигнал и поп Константин Дъновски с поп Ивана Громов от с. Хадърджа и донесли потребните църковни работи.31 На вечернята имало пак много народ, както и на следния ден. Опитите на гърците да интригуват пред управителя, за да попречат на службата, не дали никакъв резултат, и те отнесли работата до патриарха в Цариград. Неутралното държане на властта окуражило българите и на 17 февруарий в новата българска църква била отслужена вече тържествена редовна литургия, както и на всеки празник след това, в която името на патриарха било изхвърлено и вместо него се поменувало името на Илариона Макариополски. В своите крилати младенчески надежди Варненските българи се носили тогава с идеята да съберат средства и построят хубава църква „Св. Св. Кирил и Методий", но тая мечта не могла да се осъществи преди освобождението. Първи църковни епитропи станали: Киро Патриков, Спас Димитров, Кожухар Коста Димитров. Константин Димитров и Хаджи Никола Абаджията. Поради особеното положение и развитие на българския елемент във Варна, в българското възраждане и в описаните събития в тоя град, главна роля е играло търговското съсловие, а еснафите не се чуват почти, особено в първо време. Например в списъка на пожертвуванията за Първото българско училище във Варна първоначално се срещат само отделни лица занаятчии, така напр. за 1861 г. Дочу Догане Абаджи, Ради Кюлехчит на Бакъри, и едва на 12 май 1864 г. едно пожертвуване от 50 гр. от „Еснафа Казанджийс-ки", а на 23 ноември 1865 г. - 200 гр. от „Содружие рофет табашки и мотафчийски". От това време, види се, български еснафи почнали да се обособяват и проявяват като такива. Те се чуват напр. през 1866 г., а през 1869 и 1870 г. „Хлебарски еснаф" във Варна поръчва за българската църква у един златар в Разград две слънца и един кръст и заплаща 220 гр., а „Еснафа на унджиите (брашнарите)" поръчал едно сребърно кандило. В 1871 г. се споменуват следните еснафи: абаджийски, хлебарски, унджийски, механеджийски и табашки; на 10 февруарий 1875 г. пък във Варна е станал избор на новия български Варненски общински съвет, именно от представители на търговското съсловие и на еснафите, при което са присъствувапи: руфет абаджийски, каменарски, кръчмарски, чехларски, хлебарски, табашки, кожухарски и бахчеварски. които са били следователно тогава българските еснафи във Варна. В Добрич се споменават през 1869-1872 г. следните български еснафи: бакалски, дикиджийски, кюркчийски, терзийски, абаджийски.
Варненските българи се сдобили във всеки случай вече със своя българска църква и свое българско духовенство, със своя църковна община, отделна от оная на гърците, като скъсали така всички връзки с Гръцката митрополия.
