ТОДОР АТАНАСОВ ПОПОВ /1895-1966/

МОЯТА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ - БЕИНСА ДУНО

1. РАЗБОЛЕЛИЯТ СЕ ПОДПОРУЧИК

Било е може би 1913 -1914 година, бях ученик в ямболската педагогическа гимназия. Тук преподавател по психология беше Боян Боев. Той беше организирал теософски кръжоци, които ние с интерес посещавахме.

Една сутрин идва в къщи моят съученик Йордан Маров, и ми се похвали, че предната вечер в къщата на баба хаджийка слушал един много интересен сказчик, пристигнал от Америка. Предложи да ме заведе. Тази вечер беше първата ми среща с Учителя Петър Дънов, който по него време пътуваше из България, правеше френологични измервания на главата на българина и изнасяше сказки.

Останах силно впечатлен и на следващата сутрин предложих на г-н Боев да заведа и него. „Добре бе, младо!" - така ни наричаше. На следващата, последна вечер от пребиваването на Учителя в Ямбол, беше първата среща на Боян Боев с Учителя на физическия свят. Предполагам, че за всички нас тази връзка датира от векове. Дано е така.

При следващите му посещения в нашия град, събранията ставаха в дома на Ради Дюлгеров, сведения за което е дал внукът му, Радко Радев от Варна.

След завръщането му от Америка, на Учителя било предложено да стане евангелски пастор в Ямбол и на въпроса какво възнаграждение ще иска, той отговорил: „Каквото вие определите. " Църковното настоятелство не могло да реши въпроса и така назначението не станало. Така било писано!

Още не завършили последния клас на гимназията, бе обявена Първата световна война 1915 -1918 година. Нашият випуск бе изпратен в Школата за запасни офицери за шест месеца и оттам на фронта. Сбогувахме се с Учителя и на всички той каза: „Не бойте се, ще има изпитания, но всички ще се върнете живи и здрави."

След неговото идване в Ямбол се образува т.н. окултен кръжок. Бях още ученик. Събирахме се в дома на Ради Дюлгеров, а често и у трите сестри, учителките Донка, Ташка и Мара, които по-късно се преселиха в София и заедно със съпруга на Мара, Трифонов, останаха предани ученици на Учителя до края на живота си.

Бях назначен взводен командир и фелдфебел. При мене беше бивш квартирант на нашия брат Петко Епитропов, който заради някакви разногласия с него имаше отрицателно отношение към всички последователи на Учителя.

Някъде по фронтовата линия бяха станали бунтове, подклаждани от комунистите и един ден виждам - една каруца вози няколко войника с белезници, съпроводени от стража. Като светкавица ми мина мисълта, че този мой фелдфебел ще ме постави на изпитание. Помолих се на Учителя и в миг почувствах, че ме втриса. Отидох при лекаря и го помолих да ме прибере в лазарета, защото наистина се почувствах зле. Легнах там и след минута чувам, че ме търсят, да разстрелям с ротата осъдените от полевия съд момчета. Лекарят каза, че подпоручик Попов лежи болен в лазарета. „Как така болен, аз преди малко го видях да ходи из позициите." Дойде, провери, изръмжа и си отиде. Така Учителят ме избави от една страшна беда.

Връщайки се в отпуск от фронта, по случай Великденските празници, група офицери се събрахме в бюфета на Софийската гара. Почерпихме се по един бира, пожелахме си весело прекарване и се разделихме. Аз, както е обичайно, се запътих към ул. „Опълченска" 66, нетърпелив да се видя с Учителя и му благодаря за помощта. Посрещна ме засмян, поговорихме малко, каза, че му донесли боядисани яйца и той на всяко от тях написал по един стих от Евангелието. Яйцата бяха поставени в едно панерче върху гардероба. Той се качи на едно столче, порови, порови и възкликна: „Ах, ето го! Имаш Евангелие, нали?" Ние всички носехме малки Евангелия в джобчетата на куртките си.

Целунах му ръка, сбогувах се и с нетърпение бързах да завия зад ъгъла и прочета отбелязания стих. А той гласеше: „Не се опивайте!" Милият наш Учител, колко деликатно, изискано, под формата на шега ми каза, че на окултния ученик за какъвто се смятах, не е разрешено да пие дори и бира.