31. ЗАЛОЖБИТЕ И ЗАРОВЕНИТЕ ТАЛАНТИ

В.К.: Как се е казвала майката на Надка /Боева/? Надка: Цветана, Той й казва Учителят - Цветанка. И когато идва 20 година, тя беше там на Минералните бани. Учителят казал: „Георге, заведи ме да видя Цветанка." Учителят желаел и завеждат го там тогава да се срещне с нея. И когато кака ми си замина 1923 година в Айтос, мамини телеграфирали в Търново, че си е заминала Цветанка и тати се качил горе да съобщи, че сестра ми си замина и сестрите ми двете /в това време Георги Куртев е на събор в Търново/ и те бяха с мамини на събор, ние сме само в Айтос: Вера, аз и Любка. И пратих моя братовчед да изпрати на тати телеграма. Тати се качил горе. Учителят още като го видял, казал: „За Цветанка ли идваш да ми съобщиш?" Тати държал телеграмата в ръцете си. В.К.: Щастлива душа. Надка: Учителят казва: „Сестра Бела с дъщерите си ще си отиде, ти няма да ходиш." Тати бе, нали отива да му съобщи и Учителят казал: „Сестра Бела и двете дъщери, тези - Дора и Донка ще си отидат за погребението , а ти, брат Георге, няма да си отиваш и ще останеш за събора." В.К.: А какво стана на събора в Търново 1925 година?

Надка: Аз имам две сестри, Дора и Донка, и двете са на събор с майка ми и баща ми. Когато си заминава Цветанка, ние пратихме телеграма, че тя си почина. Оставиха я болна и заминаха на събора. И тя като си почина, ний пратихме телеграма. В Айтос бяхме: Вера, аз и Любка, аз бях на 17 години. И тати отива горе при Учителя и казва: „Дъщеря ми, Цветанка." Но още като го вижда, Учителят казва: „За Цветанка ли дойде да ми съобщиш?" - „Да, да." И млъкнал. И Учителят казал: „Георге, ти няма да си отидеш. Сестра Бела с двете си дъщери ще отиде за погребението, а ти ще останеш на събора." В.К.: Това в Търново. Надка: На 28 август, 1925 година съборът е в Търново. В К.: Извинявам се много, но аз се връщам отново на този случай, когато Учителят е сложил ръката си върху главата на Цветанка и в това време тя е говорила, нали. Надка: Тя през цялото време говори, а баща ми вижда нейния израз и записва. Учителят предварително е казал: „Ние с Цветанка сега ще си направим една разходка. В.К.: Много е интересно. Надка: Но тя после, по-големичка като е била, във време на войните, нашите приятели тогава с такава вяра се събуждат от простичкия живот и нямало е така столове, маси да седнат, ами на земята са коленичили. Вечер като започнат да се молят, при залез слънце него време почват молитвата цяла нощ, изгрява слъцето, те тогава се разотиват. Такива верни са нашите, много голям подвиг е имало. В.К.: И след това отиват да работят. Надка: И след това отиват направо на работа. Баща ми беше чиновник. В.К.: Но те са се давали сили, защото тя. молитвата, извисява душите. Надка: И тогава кака ни Цветанка, тя е там и понеже ясновидство е имала, казва: „Тате!" - „Какво, моето момиче?" - „Ами видях еди-кой си, главата му отхвъркна." След няколко време виждат, че това е вярно. В X.: Това кой е бил? Надка: Кака ми Цветанка. Нали тогава войни е имало. Да речем, между две държави. На един от царете вижда, че главата му се отрязва. И пада. Вижда такова. Тя не знае. Просто казва една картина. След няколко време този пострадва и другия, съобщават вестниците. Такива много случаи има. Много случаи. В.К.: Тя е била една душа, която е имала нещо малко да си оправя, кармично, слязла е долу и веднага Учителят си я взема горе. Надка: 28-годишна си отива. Но 28-годишна си оправя пътя и си отива. В.К.: За малко е дошла тука, да подпомогне нещо за Учителя или за вас нещо. Надка: Възможно. В.К.; Много интересно. Но важното е, че ето брат Георги какъв антураж му дават от деца, нали, идват от Невидимия свят, какви души. Надка: Ами вижте, ние останахме без образование, всички бяхме с талант, със заложби. Пеене. Аз пеех, пишех стихове като малка, като ученичка, но тати не ни даваше светски песни да пеем в къщи. Страхуваше се, ако завършим, да не се увлечем по света. За него беше свещено Делото Божие. Да бъдем верни ученици на това. В.К.: Абсолютно прав е бил. Надка: Вий завършихте един духовен университет, каза, да не ви тежи. И до края само това. Защото аз много хубаво рецитирах, после влезнах в братския живот. Когато на градината се събираха. Идваха от София, от цяла България, аз 40 деца наши ги занимавах с песни, два класа с песните, хорче, там, на балкона. Народ идваха. Идваха светски хора. Любка Габровска, Надка, Христо, имаше един ветеринарен лекар, той си замина. Стана. Те идваха на градината, рецитираха и пееха. Пеехме и аз от малка им свирех малко на цигулка. И поисках от нашите приятели една песничка, „Край брега брезичката растеше" за Любка, ще става брезицата, първия кръг момиченца, вторият - момченца, направих им това, че листенца от зелени книги, люли, люли, едните на една страна, другите на друга, все едно че са листенца на брезицата и вятърът развява тези листенца. Туй по вътрешен път. Чувствах един жар духовен, за оня, гдето Учителят говори. Аз чувствах това в себе си и след туй „Ангелът на Доброто" - една пиеска. Сега се чудя как съм ги подготвяла. И то доста деца, с крилца, ангелчета и т.н. И идваха и от света хора, от града. Нашите от Братството бяха един голям авторитет, благодарение на живота и делата на баща ми и така много хубава и даже на времето рецитирах едно стихотворение - „Проклятието на съвета" - много хубаво, духовно стихотворение, забравих го от кого беше и тъй искам да си го спомня, да го намеря и да го дам на Серафим да го рецитира.

Искам да кажа имах такива заложби, даже в училището в Айтос се научили за тази моя дейност на градината и казали. Видяла една от учителките. Та тогава бях съвсем друго нещо. Никой не вярваше, че аз нямам средно образование, между нашите така. В.К.: Но и аз сега се учудвам. Как, без средно образование ли си? Надка: Да. Само седми клас по новому, а трети по старому - това бе прогимназия. В.К.: Виж какво, колко много си работила, че не се чувства изобщо. Надка:Тогава един брат от Бургас - Щерев, той беше лекар и сестра Щерева, мъж и жена, имаха къща в Бургас. След като рецитирах, занимавах децата, още момиче си бях и тя: „Бай Георги, дай ми Надито, дай ми я бе, имаш много деца, такива заложби, ние ще й дадем образование, пак е твоя." - „А, не давам." Та казваше: „Деца, не бойте се - казва. - Вие вземахте участие в Делото Божие. Аз без вас не можех." Щото всеки ден в нашата къща идваха по 30 души хора. Туй трябва да ги посрещнеш, да ги изпратиш, да поддържаш чистота, ред и т.н. А горе 4 стаи и долу - голяма маза и стая. То искаше да я поддържаш и за посрещане и за изпращане. Та за туй сме тъй всичките сестри, които сме били на баща ми. С голяма преданост сме останали, това като наследство, благодарение на него. Можахме да удържим - гледане на Делото Божие. Такива работи. Та учителка една среща баща ми: „Бай Георге, Надито нека да дойде, ще й плащаме там нещо, да даде също това, да образува такава трупичка в училище, да ги занимавам така."

После бях така на нашия клас, в училището на моите деца, отговорничка в родителско-учителския комитет. Аз бях член. Избраха ме. И веднъж там, пак с учителката, класна наставница на класа на моите деца ходим на обиколка на децата. И една учителка, завеждащ помощник-директор ходи с пръчка, бие един ученик, не може да го примири и разваля реда на целия клас. И като ме избраха, аз трябваше да ходя, да обикалям на нашия клас децата. Отивам, това едно дете, тъй шапката му се върти, имаше едни гугли се плетяха, че с тука така и то си мести това и размирица в междучасието, между чиновете, това, онова. Аз четох за този, Макаренко там, как той най-големите хулигани че ги направил инженери, лекари и т.н., как ги е възпитавал. И отивам в училище, класната наставница, учителите ми бяха много близки и те ми се оплакват: този, вашият клас така, така, така. Рекох: „Чакайте. Та това е на Живко класът. Как може такова нещо, как може вие така да мислите? Вие не сте ли чели за Макаренко, от разбойници направи лекари, инженери." - „На Николай еди-кой си..." Аз отивам в къщи. Бащата болен, майката там, събрала жени, предат си, приказват си. Николай го няма, да седне, да пише, да учи. Казвам: „Къде е Николай, ученикът?" - „А, играй с децата." Викам: „Как играй? Научи ли, написа ли си за утре?" - тихо, кротко. Тя каза: „Те, учителите го ругаят, те учителите..." - „Не е вярно", казвам. „От твоя син може да стане много нещо. Ти няма да се събираш във време, когато Николай има да учи - със съседките си да плетете, но ще му създадеш условия да седнете при него, да го подпомогнеш да си пише, да си учи. Каж.и на Николай, аз утре ще дойда, ще му поговоря." На другия ден отивам пак у тях. Казвам: „Николай, ти си добро момче, в тебе има бъдеще, какво ще направиш без образование, поне седми клас да изкараш. Може един тракторист да станеш, щото друга възможност не виждам. Там ще си създадеш бъдеще." В такъв дух му говорих. И казвам: „Защо с тез мръсни дрехи го пращаш на училище?" В такъв дух. „Защо не му оплетеш една хубава шапка?"; „Николай, ти можеш да бъдеш един много добър ученик, обаче не знам защо, но сега, рекох, те моля, когато при другарчетата си седнаш и те мушкат, ти ще им даваш по един лакет, без да се обърнеш и ще внимаваш, ще изслушваш учителите си, ще започнеш да учиш." Пратих сина си, Живко, по руски, по някои предмети да му предава в прогимназията, да му помага. И той по математика Живко така направи много нещо. Той започна да учи. Казах на класната им учителка, когато види в него едно промяна, да го импулсира, а не да го унищожи. Каквато оценка заслужава, такава ще му сложи. Той излиза по математика. Тя беше класна наставница, много ни беше близка. „Ний, учителите, не можем да се оправим, нека да видим какво ще излезе." Изпитват го по математика, пише му пет тя. Таз, която беше заместник- директорката, отивам, каза в класа: „Николай, искам, ти в междучасието няма да позволяваш да се скача, да се вдига прах, ще отваряте прозореца и ти си, който ще въвеждаш реда." Тодора Тошева, учителката, каза: „Наде, като отивам в класа, Николай кротък, всички взели книжките си, четат си. В междучасието няма едно нарушение." И така, така се създаде и той се издигна, послушен, възпитан. Майката му прати при Добри да му ушият един костюм, червените тези пионерки да му купи, да му оглади, да му я слага "Шапката ще я махаш. В клас не се седи с шапка. " Той ме послуша много и после знаеш как ме уважаваше. „Лельо Наде, ти ме направи човек." После мина няколко години, той заболя от някакъв ревматизъм, но 7-ми клас изкара и след това взема някаква професия и си създаде семейство и т.н. Тъй, такива имах импулси. В.К.: Да, възпитателка си добра. Надка: Да, после имах с класната наставница на Румито, пак бях в родителския комитет. Тя се учудваше. Ама такива идеи ми течаха, аз се чудех, така просто едно след друго. Кореспондирах си с Мария и Борис през тях години и те казваха, че такива чудни писма им пиша