26. ВЕРНОСТТА

В.К.: Сега казвате, след като вие посещавате 1929 и 1930 година Рилските езара, той почва, той отива там. Надка: От 1931 година до последната година баща ми и майка ми всяка година бяха на Рила. В.К.: Цялото Братство там почти ходеха. От Айтос. Надка: А, не, който желае, но Учителят ми каза първата година: „Защо баща ти не дойде?" И аз като му казах, той даже така малко се позамисли. Аз му писах писмо. Казвам, така и така Учителят пита за тебе. И той следната година се приготви с мама и всяка година бяха на Рила. В.К.: Той имаше ли навик да си записва, да си записва някои разговори с Учителя? Надка: Ами сигурно е имал, но аз не зная, той не обичаше да разправя. Не. Той беше много таен. Например, отива при Учителя. Има някои нареждания. Учителят казва на ръководителите: „Това само за вас." Някои събития или нещо и татко като дойде, не разказва ни на мама, ни на никого, макар и най-верния човек, на никого, изпълнява обещанието, което Учителят е помолил, да се пази тайно. В.К.: На, ти нали ми разправя даже един случай, Надка: Да. И брат Димитър Добрев, ръководител на Сливен, отива си в Сливен, среща се с една сестра, Грозданова, много добра сестра и той й разправял всичко и тя писала на сестра Габровска в Айтос, така и така Учителят казал, каквото е било. И сестрите Габровски се огорчават и мислят, че тати с мама споделят, пък тях ги пренебрегва. Пък той не е. Той, както е казал, така. Никого не признава. Той е верен пред Учителя. И Габровски отива и започва разговор. „Ние значи не сме удостоени..." Та така и в такъв дух, плачат на мама. „Какво има, що има?" - „Ами Добрев и всички ръководители, казал на Грозданова, а вие на нас нищо." Тя казала: „Аз нищо не знам." В това време тати идва. Почнали нали да плачат и тати им казал: „Добрев може да е казал, аз не мога да ви кажа. Вие сте го научили, Добрев да отговаря пред Учителя. Аз оставам верен на Учителя. Това е." В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Характерен човек беше. Благодарение на неговата мъдрост, на неговия начин на живот, дисциплиниран вътре в себе си беше, затова се разви едно много хубаво Братство в Айтос. В.К : Да, той ако няма качества, той като център да ви събира. Аз като наблюдавам тези снимки и като гледам сега онази как е застанала така пред него, като войник пред генерал. Това е страхопочитание бе. То е едно вътрешно страхопочитание към Духа. Надка: Да. разбира се. В.К.: Респект. Аз като гледам, не е изкуствена поза. Това е страхопочитание, гледа го в очите. Това в София го няма. Те нямат страхопочитание към Учителя! Надка: Когато тати е бил първият път и са разговаряли с Учителя, и тогава си излял душата пред баща ми, Учителят му разказал всичко. Умъчнен бил Учителят и бил много недоволен. „Казвам им едно, те друго го вършат. Казвам им: Вземете, еди-какви места да се вземат." Отзад имаше една кръчмарница. В.К.: На Танушев. Надка: Не на Танушев, долу отзад, на Учителя зад стаичката едно ресторантче, по цели нощи пият, вдигат шум. „Вие всички сте заспали в бараките, аз зная как преживявам." Това сме чули от тати и много други работи. „Казах им да не ограждат с телове местата си, да не издигат големи къщи, да бъдат такива и такива. За нищо не ме послушаха." Цитирал там някои личности пред баща ми. Само това съм чувала. В.К.: Вие преди това споменахте за Минчо Сотиров. Те са контактували, той, Минчо Сотиров. В.К.: С баща ми големи приятели бяха. Много големи. Когато се направи градината и доста време мина. Учителят казва на тати: „Георге, ти ще бъдеш на градината. Няма да се връщаш вече в къщи. Там ще живееш, там ще посрещаш, там имаш сериозна духовна работа. Да поддържаш духа на Братството." В такъв дух. После не знам как е протекъл този разговор. И тати си беше там. Идва да се изкъпе, да се преоблече в къщи и веднага се връща. Мама си беше в къщи със сестрите ми. И един ден Минчо Сотиров отива в София и писал писмо на тати. Ако има там не знам какво да прати нещо за Учителя, да занесе. Не знам какво е било. И тати слиза до гарата, занася това и поздравява Минчо, казал на Минчо Сотиров: „Поздрави Учителя." Като отива на Изгрева и казва: Учителю, имате от брат Георги Куртев много поздрави. - „Къде го видя?" - Много строг. Казал: „На гарата дойде." - „Аз казах ли му, че той няма да слиза в града?" - „Чакайте, Учителю, аз му писах писмо и той дойде и ето." Една рамка мед ли било за Учителя, не знам какво е искал. - „Е, това е друга работа." Така строг. Учителят на тати се изповядваше, когато отиваше в София при него. С каручката идваше до града за нещо много рядко. Беше останал самотен. Имаше едно семейство български цигани. Жена му беше много добра, работна, но той беше калпазанин. Пък там има градина, около дръвчетата да се разкопае, има неща да се вършат. Те си излязоха и аз му казвам: „Тате, как замръкваш в градината сам в нея, зафучава, цяла зима, ти самотен." - „Не съм самотен. Аз не съм самотен. Цялата природа, всичко около мен е с мен." В.К.: Всичко е живо. Да, това състояние на духа, докато човек се добере, е много трудна работа. Надка: Отивахме след обед така и други приятели някои отскачаха. Ама постоиш през деня, оставиш го. Зафучала тази зима. Там си остана, там. В.К.: И той в тази стаичка там. Там ли спеше, в стаичката? Надка: А, не, не. Той спеше в другата стая. Там е само за молитва. Легло няма. В.К..: Ами зимно време, когато е студено? Надка: Там горе, в нея стаичка. В.К.: И студено макар. Надка: И студено макар, там има дръвца, пали печката. Сам. Сам се грижи, да си направи попарка, да си сготви нещо. И то повече чай, сиренце, такива работи. В.К.: Защото нали нощно време отива на молитва там, в тази стаичка. Надка: В стаичката, е то е в горния етаж. Горе. Горе са стаите. В.К.: Защото през зимата е студено. Надка: Студено, не студено, в студената стая молитва прави.