17. СКЪСАНАТА ПОЛИЦА

В.К.: От какво собствено ти беше болна? Надка: От язва, бе. В.К.: А, язва беше. Надка: Язва. И на последния ден вече аз на Рила от ден на ден почувствах, че съм по-добре. Учителят ме срещна: „Надежда, как се чувстваш?" Рекох: „Учителю, добре, почти съвсем леки тъпи болчици." - „Скъсахме полицата." В.К.: Скъсахме полицата. Значи това е последният ден на Рила. Надка: Да, аз я скъсах по този начин. И понеже ми каза да се моля много, да се моля, горе както е това, аз още е видело, отидох на една поляна и видях една скала и се качих на скалата. И как съм се молила, като си отворих очите, беше вече тъмно. Рекох: Сега как ще намеря посоката, накъде беше? Тогаз дойде ръководителя от Петрич - Мирчо, ако си го чувал, той е възрастен сега брат, забелязал ме и ме чувал как пея и как се моля, на глас съм се молила. Но той застанал на една страна и казал: „Тази сестричка тъй е унесена, че като се събуди в тъмнината, няма да се усети." И аз така се стреснах, като се събудих, видях тогаз тъмнината и викам: „Боже, как?" - „Сестричко, недейте, аз ви видях като се молите, разбрах, че ще закъснеете и ви почаках малко. Вървете, аз знам точно посоката." И отиваме. Учителят седи и разговаря. Там до него всички насядали и ние отиваме. Аз, тъй отивам, смутена. А Учителят е естет. „Къде са ходили тез? - се обаждат сестрите - да идват тук сега да смущават, когато Учителят говори?" Аз в земята потънах. Учителят каза: „Надежда, ела тук при мен. Аз знам тя къде беше!" В.К.: Ха-ха-ха. Надка: Млъкнаха всички. Няма скрито за Учителя. Аз бях на молитва. Изпълнявах точно, стриктно нарежданията и благодарение на това имах много добри резултати. И след туй тати ме заведе в Бургас, имаше един наш брат лекар, как се казваше забравих, рентгенолог, Добри аз и тати отидохме да ме прегледа. Казва: Брат Георги, на Надито язвата, щото по-рано пак ходихме при него, нали той разбира, но не ми казваха на мен какво има, казва, така е циментирана, че другаде може да се отвори, там вече не. Слава на Бога. досега не чувствам вече. В.К.: И си ядеш всичко. Надка: Всичко, нали виждаш. В.К.: Да, значи това са екскурзиите в 1929 и 1930 година. После ходихте ли на Рила? Надка: Не, вече. Тогава ме пита един ден Учителят: „Баща ви защо не дойде?" И аз му обясних защо и казах на баща ми. И следната година се качи баща ми и майка ми - до 1949 година всяка година, до последната година, всяка година се качваше. В.К.: А той защо не отиваше? Нямаше кой да гледа къщата? Надка: Кой? В.К.: Той защо не отиваше? Надка: Баща ми. Първите години не знам защо не отидавше. В.К.: Толкова ли не можеше да се устрои? Надка; Да. В.К.:Няма настройка за таз работа. Надка: И след това вече до края ходеше, даже го има в книгата „Учителят" или в „Седемте рилски езера" ли, как баща ми стои прав, а Учителят - един срещу други. С Учителя.

Като валяло дъжд, тати излизал, а Учителят казал: „Георги, ела да си поприказваме малко, сега са всички в палатките. Ела малко двамата." И ръми дъждецът. Ама тати, приятелите от селата казали: „Бай Георге, ти ходиш всяка година на Рила. Там е студено." И му направили един ямурлук вълнен и тати като го викал Учителят, слагал ямурлука. Учителят, като го видял, казал: „Много хубаво са се сетили приятелите." И двамата. Той пък с мушама някаква, какво е бил и там, каза, имаме хубави разговори. Щото иначе, като видят Учителя с някого, веднага се струпват. „Ела - каза - да си поговорим малко насаме." В.К.: Х-ха-ха. Щото вали дъжд, всички са в палатките. Надка: Да, всички в палатките. Това беше животът.

Целият град го обичаше. Авторитет беше голям за целия град и даже след като си замина, аз отивам на гробищата всяка заран. Много ме срещат и: Ако не беше бай Георги, крак нямаше да имам. ако не беше бай Георги, не знам какво, нямаше да живея, как не чух, как не научихме и ние да дойдем, когато бай Георги и починал. Отиде си. Досега, като отивам на мястото му, намирам винаги, на гроба му има вазичка, винаги водичка сложена и цвете в нея. В.К.: А знаете ли в коя година е роден? На колко години си замина той? Надка: На 90. На 90 години. В.К.: Коя година? Надка: Роден е на 3 март 1870 година и си замина 1961 година, на 14 февруари. В.К.: Той имаше ли записки? Първите приятели зная, чеса си водили записки, тетрадки. Надка: Ами имаше. Имаше такива. В.К.: И какво стана с тях? Надка: Ами съхранени са някъде. В.К.: Добре. Ами той записвал ли си е някои опитности? Надка: Опитности не е записвал, но имало наряди, неговото тефтерче Румито го има, пише в толкова часа, давал им Учителят наряди, в толкова часа, като станете, на молитва какво си почувствал, в 10 часа това, в толкова часа това, в толкова часа това и той всичко това записва. В много негови бележки има: „Днес чувствам присъствието на Бога. Днес Любовта Божия чувствам, че залива цялата земя. Днес чувствам добродетелта..." В такъв дух, духовни състояния, които е изживявал. Чудни. Учителят не само за тати, но като наряд е давал. Всеки е работил. И той така. В.К.: Сега, в първите години знам, че е имало така наречената духовна верига, в един и същ ден ръководителите от братствата в провинцията се молят. Вие знаете ли за тази верига нещо по-подробно? Надка: Не, не знам. В.К.: Не знаете. Сега някои други разговори и опитности, които са били на Рила да ви е разказвал? Надка: Кой? Баща ми? Не, там се среща с Учителя и се разговаря. Виж, аз като бях на Рила, един случай на Рила. Учителят казва на сестра Енчева от Бургас, тя била като домакин, носят празни тенекии на Рила и Учителят казал: „На сестра Надежда Куртева ще дадеш една тенекия да си прави обливки с топла вода." Един четвъртък Учителят каза на всички в еди-къде в коя част на лагера ще си съберете съчки, ще си стоплите вода и ще отивате да се обливате. Добре, но имаше само една тенекия. Сестра Енчева забравила да ми даде. Ние четиритях, трите сестри и аз отиваме, палим огъня, събираме съчки, палим огън за тенекиите, топлим водата, те идват, топлят си чайници, вземат си, носят. Казвам: „Сестри, дайте ни, вече ще мръква, дайте и на нас един чайник. „ Ти си дошла тука на курорт, защо не си си вземала чайник?" Рекох: „Аз чак от Айтос ли трябва да донеса чайник? Имам едно голямо канче, но с него не може." Не. Святкат се, карат се с нас. Аз 17-годишно момиче бях. Най-после пък ми е мъчно сега. Учителят е да/к задача, пък ние да не я изпълним. Викам на сестрите: „Сега тази тенекия като сия напълним, вземаме и я носим горе и ще се облеем." И така направихме. Отидохме горе, от Русе един бай Георги, като бил долу викат: „Тези, като слезат долу, ще ги бием, там са трите." В.К.: Георги Константинов. Надка: Не знам кой е бил, възрастен брат. И чакаме там някъде зад скалите и вика: „Сега дайте тенекията на мен, бягайте, ще ви бият." И веднага отиват и докладват на Учителя: .Дъщерята на брат Георги Куртев как така постъпи." Учителят вика кака Василка и казал: „Отиди при Надежда, провери как е било там." И аз й разправям така, както е, че се принудихме, понеже те пък отказват да ни дадат, пък там 200 души хора, всеки гребе и мъкне и ние се изморихме да носим и да поддържаме огъня И идва кака Василка, и аз й разправям всичко. Вика Учителят Енчева, каза: „Аз казах ли ти на сестра Надежда Куртева ти да дадеш една тенекия?" - „Учителю, забравих." - „Отиди, Василке, я поздрави за постъпката, каза, много правилно е постъпила." Аз от друга страна се разтревожих, сега може да съм нарушила нещо, направила. Пък ония чакат наготово. От селата две момичета ще бягат, аз така рекох или трябва да се върнем неполяти, или да напуснем, пък и времето отива, слънцето полека-лека ще залезне. Рекох си: „Ще вземем тенекията, след това пак да си палят огъня, нека си топлят вода." Те не бяга готови да ни дадат по един чайник вода, даже един чайник, по едно-две канчета да си полеехме. „Вие на курорт сте дошли, не сте дошли тука за Учителя." И ми даде Енчева после тенекията.