10. ЗАМИНАВАНЕТО

Надка: Има един случай, понеже ви интересува неговия живот. Той, като се разболя баща ми, Румито беше ученичка в 11 клас. Добри работи, не можех всеки ден да ходя. Сестра ми, Донка, там беше й сестра Койна, Верка, Иринка, сестри около него винаги. Ние от неделя на неделя отивахме и той казва на Койнито веднъж:" На 14 февруари ще стане, каквото ще стане." Тя казва: „Какво, слънчево затъмнение ли?" - „Не, не, то ще дойде, ти ще го видиш." И казва на нас: „Наде, Добри, искам тази седмица всяка вечер да бъдете при мен." И ние, разбира се, оставяме Румито в къщи, отиваме, приятелите винаги ходили в Тополица така. Всички идваха. Той вече зрението му отслабна, не може почти да вижда и все ще каже: „Наде, кой е дошел?" - „Еди-кой си брат." И пак в такъв дух говореше и сбогуваха се просто хората с него и вечерта се събрахме, това в неделя. В понеделник отивам и казвам на една сестра: „Тати си отива." Да купим жито, да купим захар, да отидем. Тя вземахме аз, Добри и тя, пак отиваме надвечер, гледаме го седнал на леглото и си мие ръцете. Приятели - салонът пълен беше. Приятели в стаята и всички разговарят с него. Ние, като отидохме, зададе някои въпроси на Добри и Добри му отговори не помня какво и след това хапна кюфтенца от картофки - малко, парченца едно- двечки и се излегна. Като се излегна, след един час той вече се промени. Койнито шегаджийка беше, взе да говори нещо така. Той каза: „Койне, свърши времето на шегите. Ако може, всички излезте. Само Надето и Добри да останат при мен." И ние двамата останахме. Това беше, може би да беше към 9-10 часа вече вечерта. Пък тази сестра Койна, мъжът й убит при Драва, 21 -годишна остана вдовица и си обещала да служи на Бога и не иска да се жени втори път. Тя се връща от семейството, където е била при мъжа си, нали вече няма работа там. Майка и и баща й си я прибират, брат й иска с брадвичка да я убие, карат я да са ожени те са богати хора, обзаведена къща и т.н.Тя, баща й и майка й казват: „Ний, докато сме живи, теб никой не може да те мръдне от къщата." Но тя дойде до нас, не се познавахме още, аз я заведох на градината, тя си каза болката и той й каза; „Къзъм, идвай от време на време на градината, няма нищо. Щом ти си посвещаваш живота на Бога, ръката на Бога е върху тебе. Никой нищо не може да ти направи." В този дух. Почва тя, десет години ходеше, връщаше се, иде до село, пак се върне, като види, че е нагрято положението - пак до градината и нея вечер баща ми вече чувстваше, че си отива, обърна се на север, към стената, както си четеше и каза: „Господи, казах свещените думи на сестричката, казах ги вече." С които той крепил и поддържал нейния жизнен духовен живот. Дойде времето и каза: „Отворете! Въздух, въздух искам." Добри отваря прозореца, аз се разхълцах така. Той ме чу и каза: „Надито нека да излезе." Знаеше, че аз не мога да издържам такива неща, слязох долу и тогава Донито, сестра ми и брат Слави, който е на градината влязоха там и тати си подава ръката на тримата и вдига ръцете: „Господи, предавам духа си, приеми душата ми." И отиде си. Много интересно беше, много мило беше. Тъй завърши неговият живот. В.К.: Аз си спомням сестра Мария Тодорова казваше: „Аз съм наблюдавала как Учителят приемаше Георги Куртев. " Надка: Да, да. В.К.: „Ама казва, понеже съм била близко в обкръжението, виждала съм Учителят как го приемаше." Надка: Тя и на мен го е казвала. „Втори ръководител не видях така да приема." В.К.: „Видях Учител как приемаше ученика си." Това беше. Ама тя имаше такъв жест. Надка: Когато беше болен, тя дойде с брат Петър. Дойдоха в Айтос специално да отидем на градината да го видят. И тати беше вече болен, човекът, но имаше бодър дух. Колкото и да му тежи, и казваше така, като беше болен, имаше кризи, нещо на простатата жлеза и казва, като дойдат силните кризи, казва: „Господи, нека малко да се отложат болките." Той ги назоваваше не знам как. „Мине колкото мине, пак ме хванат кризи. Когато дойде да се не търпи, викам: Господи, в Твоите ръце съм. Ако може. Пак - казва - получавах облекчение." И Мария, и Петър Филипов като дойдоха, тя поплака доста даже. Те много приятели със сълзи се разделиха с него. Ами той беше балсам на раните, на болките. Ще дойдат приятели,.. Като седяха брат Петър и Мария, у нас бяха на гости, тръгваме си, тя застава тъй на пътеката и казва: „Отива си един добър брат, отива си един ангел от земята, няма да се повтори тоз живот вече след него." Тя тъй го разправя. А брат Петър - а пък ти го знаеш - той през всичкото време сълзите му течаха. Щях да кажа нещо, за което се отклоних. В.К.: Да. Мария ми разказваше един случай преди тези събития. Казваше: „Аз често посещавах Надка и Добри по онова време. Срещнах се веднъж с брат Георги Куртев. Борис беше в затвора, аз бях много умъчнена и той каза: „Отиди и помоли се в моята стаичка." Аз отидох и се помолих. Аз съм влизала в стаята на горницата в Търново. Влизала съм в стаята на Учителя, нали? Имам представа и имам вътрешно усещане какво представлява онзи свят, Божествен свят, но при Георги Куртев вече изпитвах усещането на една духовно ученичество." Надка: Ама той всяка вечер в 12 часа, болен като беше, сестра ми Дора беше там известно време, то аз всякога не можех да ходя с Румито, защото тя беше ученичка. Добри работи. Тати в 12 часа, имаше си бял костюм, ще стане, ще си хвърли дрехите, с които е бил, чисти долни дрехи ще облече, белия костюм. Ще го хване Дора, вече не може сам, няма тези сили, полека-лека ще го придружи до вратата и казва: „Отиди и си легни. " Влиза в стаичката и по два, три часа се моли. И една вечер Иринка в градината излиза през нощта нещо по работа, вижда, в стаичката свети и баща ми - тя знае, че всяка вечер в 12 часа той се моли и казва: „Чувам един хор горе, ама чудно пеят. Помислих, че от Айтос сте дошли някоя група и сте на молитва с тати." Заранта слязъл тати долу на закуска. Тя казала: „Бай Георги, ама ти снощи имаше гости. Ами в 12 часа, когато ти ставаш на молитва, излязох навън и чух хор от много хубаво пеене при теб." Той казал: „Ти чу ли, къзъм?" - „Чух ги." Повече нищо не казал. Той се усмихнал, пак нищо не казал. „И разбрах - казва - че бай Георги е имал посещение, от другаде е бил този хор." И на много, не само на сестра Мария, много болни наши хора с вярата са отивали да им каже: „Влезте в молитвената стаичка." Като влязат на молитва, и аз съм го изпитвала, много тръпки те побиват. След туй, наскоро вече след промяната, сега Слави е там, на никой не разрешаваше да спи в нея стая. Беше като светая светих за нас тази стая. Обаче сега се промени. Имало много гости на градината - хоп юрган, дюшек - турят там хора да спят. Аз съм против. После натрупаха разни възглавници, одеала, това, онова. Рекох: „Обърнахте го на килер." И доста протестирах, еле направиха там един гардероб там, на градината, прибраха вещите, освободиха стаята. Но атмосферата е друга. Пак е, но няма онова, което беше. В.К.: Да, в тази стаичка аура има. Надка: Ама как не! Беше голяма работа. В.К.: Аз си спомням сестра Мария ми разказваше един случай на Търново. Казва: „Учителят ме извика и ме пусна да се помоля в неговата горница. Обаче ме държа може би една, две минути." Учителят казал: „Достатъчно, ще изгориш, няма да можеш да издържиш повече." - „И ме извлече. И аз не мога да разбера на небето ли бях или на земята, къде бях." Надка: Да, така е. В.К.; Трудно може човек да разбере. Това е една аура, която е създадена от молитвата.