8. ХЛЯБЪТ НА ГОСПОДА

В.К.: Аз съм виждал една снимка - брат Георги Куртев, Боян Боев. Надка: То пък е след туй, в Скопие са били. Друга война. Сега тази е била. Аз нали дете съм била и нали това, което съм чувала. Брат Боев го вземат, местят във втора местна болница. Баща ми го вземат във втора местна болница. Баща ми като фелдшер, брат Боев като аптекар. Макар че е естественик. Сега не знам защо там, в аптекарството, да продава сигурно това. И двамата в една стая - три години. Две легла в стаята и са живели като братя. Много братя са отивали там войници и са влизали при тях да се срещнат, да си беседват, в неделен ден който можел, четели си беседа и т.н. И там три години. Настъпват германци ли, не знам какви неприятели, французи ли било и искат първа местна болница, искат да изпрати всички техни болни при баща ми, защото българските лекари всички избягали от 2-ра местна болница. Остава баща ми и той лекува болните и вече натоварва ги в такива волски коли и ги изтеглят. В това време се обажда някой от 1-ва местна болница и казва: „Ще приемеш всички болни от нашата болница." - „Аз", казва, „изпращам последната кола на моята болница, нямам ангажимент с вас", щото, каза, подсъдно беше да приема даже и това. И както и да е, изпраща ги, но тати си седят с брат Боев там. Идва подобрение, подобрило се положението, отива пак при някакви големци пак български, сега от къде е било, лекари, военни, не лекари и виждат, че тати е евакуирал цялата болница. Ама минава, затишие вече и пак болните и пак други болни се пълнят, болниците пълни, пак си ги гледат. И казват: „Кой ви разреши?"-„Аз", казва, „моята човечност, моят дълг към човека. Всички избягаха, останах аз и намерих изходния път, да помогна на тези хора." - „Вие знаете ли сега какво ви чака?" -„Вместо", казва, „да отидат 800 глави, да измрат, нека една глава моя да отиде." Те стават и го поздравяват и казват: „С Боян Боев ви даваме 20 дни отпуск да си отидете в България." И като си отива баща ми, нали хлябове няма, това взел къде минал, вземал три хляба, бели, хубави хляба. Един за Учителя, през София щото минава, другия, като си отиде до Айтос за семейството си и третия хляб не знае на кого, просто да го даде на някого. Отива при Учителя и казва: „Заповядайте, Учителю, този хляб. Заповядай. Този хляб за моето семейство го нося, но не знам този хляб на кого да го дам." - „Бързай, Георге." Д-р Иванов имало, някой наш брат, който също бил на война. От 5-6 дни децата хляб нямат. И всички наши хора са на фронта, а тати бил близък с тези хора. Майка им казва: „Деца, Бог няма да ни остави. Ще ни прати хляб." „И аз като се качвам - казва - по стълбите, чувам едно дете като плаче и вика: Трети ден чакаме твоя Господ да дойде да ни донесе хляб, но няма". И баща ми държи хляба в ръката си и се качва. А тя казва: „И ето, деца, Господ ни изпрати хляб, видяхте ли?" И Много трагични, много такива спомени имам. Това беше целият му живот и в Балкана като секретар-бирник, преди да бъде в Братството, по природа си е бил такъв, с благородно сърце, уважаваха го.