13. ДУХЪТ, КОЙТО РЪКОВОДИ

В.К.: Разкажете за събора на Петровден. Верка: Учителят пристигнал от гарата, времето беше хубаво, но в полунощ завалял един много силен дъжд. Баща ми отива от нас, където е в 12 часа в полунощ при Учителя. „Учителю - казва - много дъжд вали, а другите лежат," Казва: „Георге, ние тръгваме." И влиза Учителят в стаята на Габровски и си вдига крачолите на панталона. Подвиват крачолите и в това време изгърмява се, изгърмява се и се явяват накрая три звездички на облачното небе. Да. Той казва: „Георге, видя ли звездичките?" - „Видях ги, Учителю." Втори път влиза Учителят в стаята си. Още един път изгърмява, прояснява се времето и тръгват. В.К.: Значи още един път си завъртват панталоните. Верка: Да, както вие ги правите мъжете и изгърмява още един път, и се оправя времето, и тръгват. Другите спят. Те тръгват, обаче народът сутринта след дъжда отива на Петровия връх. И то 1920 година беше. В.К.: И тогава времето вече се оправя. Верка: Се оправя и там си прекарват целия ден, но понеже много народ имаше и се връщат по-рано. В.К.: Сега, тези беседи, лекции на Учителя в Айтос записани ли са? Стенографирани ли са? Верка: Виж какво, ами как ще са, няма такова нещо. В.К.: Нямаше стенографи, нямаше кой да ги запише. Верка: Нямаше. В.К.: Някой записваше ли нещо, случайно баща ви или някой друг? Верка: Ами може, ама аз бях малка, нали, не помня. Но спомням си това, че Учителят държеше беседа и си спомням този случай, нали ви казах, то само принципно така дадено, обаче тогава именно аз реших да не се женя. Аз така го схванах. Беседата беше цялата, като че ли за мен беше това нещо. В.К.: Разкажи за холерата. Верка: Това беше през Балканската война. Баща ми вземат го войник. Не помня годината. Тогава е бил фелдшер и лекува. Появява се холерата, обаче страшно е било вътре положението. Вие знаете като лекар, повръщане, диария, колко е страшно положението. Всичко било изцапано. Той си избира 11 души и той един, 12, но поддържа връзка с Учителя, с писма. И вземат, та изчистват болните. Войниците почнали да плачат. Казвали: „Бай Георги, ама ний имаме деца." Той казал; „Аз също имам деца. Косъм от главата ви няма да падне. С вяра тръгваме." Имало само един учител и на един му струела кръвта, аз не ги знам така и той казвал: „Дайте ми един бинт да натисна, да го вържа." Добре, ама имало лекар, който с маска се движел. В.К.: Маска. Верка: Не такива, гдето лекарите ги носят, но качулка, гдето очите му и устата му, всичко друго е покрито, да не се зарази, и с файтон се движи, не смее да стъпва, с кон се движи. В самата болница, вътре всички избягали, скрили се, тогава баща ми взема 11 души, между които имало един Димитър, бил болен, учител от Видин и слязъл, че пролазил и му дал бинта да върже на този човек раната. И почва по тоя начин, изчистват и почва да ги лекува. Имало един евреин, лекар. Казал му да слага в една чаша по седем капки йод, а баща ми го увеличил на 16 капки йод, защото нямало резултат. И искат сега да го осъдят - военен съд. Как си е позволил! И понеже има резултат. Явява се на военен съд и той обяснил работата и толкова. Но - това беше холерата. Обаче по- късно с брат Боев в Скопие стават войници, 1917 година е било или по-късно, не знам коя година. Ние бяхме деца. Пак в турската къща живеехме. Аз бях ученичка в прогимназията, първи или втори клас и ние, като замина баща ми за Скопие и с брат Боев, тогава вече баща ми е завършил фелдшерски курсове в Сливен и най- голямата ми сестра се ражда, Цветанка се ражда в Сливен. И така, ние го изпратихме тържествено на гарата и замина. Обаче баща ми заболява много тежко в Скопие и ние имахме един братовчед, Енчо, който идва една вечер. Ние даже бяхме така, майка ми все обичаше така да ни кара да играем, хоро играехме с децата, седем деца. И наблизо живееше една моя братовчедка, на майка ми братовчедка и на нас, кака Невенка се казваше, Велико Стоянова, литераторка, живееха срещу нас и идваха у дома. И някой път като ни чуят, че ние не пеем, така чувстват и казват, че сигурно имат някой болен в къщи. И то болен винаги ще бъде аз, защото малко слабичко вървях. Обаче пристига Енчо, който е бил в Скопие, при брат Боев и при баща ми, той е братовчед на майка ми, бабите ни сестри, първи братовчедки. Како, идвам да съобщя, че свако ми Георги е тежко болен. Но преди да каже това, аз се хвърлям в леглото и казвам: „Тати е болен, тати е болен", преди да дойде Енчо. Половин час преди да дойде и вече хоро няма. И Енчо идва и казва: „Бати Георги е болен." Това абсолютно е верно. В.К.: От какво е болен? От холера ли се е разболял? Верка: Не, не от холера. Това беше по-късно вече. В.К.: Значи там са с брат Боев, Верка: От простуда, да. И тогава брат Боев е бил здрав и толкова бързо е вървял, докато го видиш на стъпалото, чак горе, понеже е било двуетажно. 3-та местна болница в Скопие. Първа, втора, тяхната трета местна болница. И сега, като му минало, получило се писмо от Учителя. Учителят казал, че трябва да се прави нарядът на съборед ден. Събрали се. И има много наши приятели, но на един брат забравили да му съобщят и пет часа сутринта се събират няколко души от Братството в Скопие да направят молитва. Наряд имат. Обаче един Станю го забравили, но той бил от нашия край, от село Вресово и сънува сън и казва: „Станьо, тръгвай, сложи Библията и тръгвай при Георги, там се събират на молитва." Като отива, а пък било толкоз оградено с войска, германците там, то птичка не може да прехвръкне. Как е влязъл, не знам. И казват: „Станьо, как дойде тук?" - „Христос ми казва, в болницата иди, там е Георги. Христос ме изпрати. И затова мен никой не ме спря." Всички спяли, тези спяли. И той се качил горе, понеже е войник, носи нещо, а той Библията носи. Сега, той им казва, а пък баща ми вика: „Добре де, как ти ни намери?" Пък той вика: „Нарядът, нарядът ме доведе." - „Това е нарядът - казва брат Боев - Ето ти наряда". И така си продължили, изкарали си първия ден наряда и получават писмо пак от Учителя. Дава им нареждане как да работят и дошло така, че трябвало да бягат от противника. А брат Боев на Шар планина е ходил и там заболял от ревматизъм, и се обръща в туберкулоза. Оттам си носи заболяването брат Боев, не че по наследство. И баща ми един ден с брат Боев си говорили и понеже имало много болни, трябвало да бягат. Имало около 1500 души болни тежко. Едните били тежко, пък другите по-леко. Тези, които са по-тежко, той решава да ги евакуира, понеже лекарите избягали, изчезнали. Той решил тези болни да ги изпрати в България. Ти знаеш как се изпращат - открит лист ли там да им дадат, за да пътуват, с носилки на гарата, на влака ги товарят, и съобщават на близките да излязат да ги чакат. Някои други градове, които има, да ги посрещнат близките. А леко болните ги пращат и тях да ги изпращат, но не с линейки така, с носилки, ами по-леко болни и тях ги изписали. В туй време лекарите се връщат и гледат, няма болни. Извикали Георги, баща ми и брат Боев. Пък брат Боев казал: „Георге, ще решиш там тази работа, ще влезеш в скришната си стаичка, ще решиш сам тоя въпрос." Затуй брат Боев няма намеса в тази работа. И военен съд го вика баща ми. Като ги извикали, те рекли: „Кой ви разреши на вас да изпратите болните?" Обаче баща ми казал, че той не лекува, той се грижи за тях, че никой няма освен него. „Аз реших. Вместо да пратим 700 души в гроба, аз давам моята глава. Аз ставам жертва." И те казват: „Ти си за наказание." - „Аз ще изтърпя наказанието." За наказание на Куртев и на Боев - открит лист за София. В.К.: Отпуска. Верка: Не, защото бягат вече войската, връщат се, а всички останали офицери с войската до Сливен, там с гарнизона. Едно разстояние било колкото разстоянието, колкото все едно от София до Сливен. Да, такова нещо. Но те пътуват само двамата за София и ги посрещнали много хубаво. Много се зарадвали Казал: „Учителю, ние имаме успех, изпратиха ни за наказание, дадоха ни по един билет да пътуваме безплатно, а всички тръгват с войската, вече се връщат в България." Тогава брат Боев като вече заболява и като отиват при него, винаги баща ми имаше един кош ябълки. Като отива някой при него, той го изпраща, „за наказание" по една ябълка му дава, като си отиде вече в София, туй е за наказание да го даде на брат Боев. За наказание му изпраща по една ябълка. Така много мило беше, много. Един хубав човек. В.К.: Значи Учителят ги посреща. Верка: Много радостно. Държал ги цяла седмица. Че им готвили там стенографките, на ул. „Опълченска" 66 ги посрещнал Учителят. Там е кака Василка, други братя и сестри, въобще си спомнят много хубаво.

Измина един много хубав живот. Ние, които бяхме в Школата на Учителя, бяхме от векове в нея, Дано сме спомогнали малко чрез живота си в нея, та да заслужим да се срещнем в следващите векове отново в Школата на Учителя.