10. ДУХ НА ВОИН, ДУША НА ДЕВОЙКА

В.К.: Вашият баща коя година е роден? Верка: Моят баща, чакай сега ще ти кажа. При освобождението на България, нали е 3 март, значи на 3 март роден е баща ми. Трябва да е бил на 7 години. В.К.: Той на колко години е бил тогава? Верка: А, имаше и клане през 1876. Турците потушават възстанието, в едно село Лясково, там са ги гонили тези, турците и те са бягали от тях и баща ми е бил тогава на 7-годишна възраст. В ,К.: Когато е било Априлското въстание? Верка: Да. на 7- годишна възраст. И майка ми била там, майка ми била 4-годишна и всички изселват децата си и ги водят да се подслонят вън от селото. И като влязъл на майка ми баща й в селото, като влязъл, видял наредени така на един дръвник главите им там и със секира да ги секат, да ги убиват. И в това време влязъл дядо ми Иван, а пък брат му и той бил там, вика: „Иване, бягай, докато не са дошли, защото и тебе ще те заколят." И дядо ми избягал и се скрил някъде. По този начин той си спасил живота. Баща ми тези работи ги казваше, защото е свързано с тогавашните събития. После то има и други работи, които и за баща ми мога да кажа, някои и други работи. И за него ще ви кажа, но всичко туй ще го скицирам. Ей сега така не бива да го ровя. В.К.: Да, сега трябва да питам родът откъде идва. От бащина линия родът откъде е? Верка: Те са айтозлии. В.К.: От Айтос. Верка: Да. В.К.: Ами майка ви? Верка: Също и тя е от Айтос. В.К: Разкажете сега, понеже съм му виждал снимки. Верка: А, за баща ми почвам. Той, когато е бил младеж, те са били много бедни. Баща ми е бил секретар-бирник в Люляково, едно село там. Нямало е човек, на когото да не е помогнал, като писар. Обаче се научава, че в Сливен се явяват на конкурс за фелдшери и той отива и се явява, и само като гледал какво е написано на дъската. Преди него гимназисти имало. Другите ги скъсали, а той гдето е гледал там на дъската, излиза и решава задачата, и той веднага взема изпита. А другите са ги скъсали. Беден е бил, много беден, ама завършва за фелдшер. В.К.:Той завършва тази школа в Сливен. Верка: Сливен, фелдшерска и става, назначават го в Айтос фелдшер. В.К.:Той после се оженва. Верка: А, преди това е бил женен, преди това. В Кермеклий е бил с майка ми. В.К.: Коя година се оженва? Не знаете ли? Верка: А, не ги знам тези работи. В.К.: Те къде се оженват? Верка: В Айтос. А Кермеклий е било едно село, където е бил секратар-бирник. И на турците много им помагал. И си посял една нивичка така и той, понеже дали му място и те отиват и му го жънат, те го сеят, те го прибират зърното. Всичко те. И всяка година идваха в Айтос да видят баща ми. С едни такива бради, турци, хубави. Аз поне съм ги виждала. И баща ми ще им постели един, хасър ний му викаме, един такъв и каминка имахме долу, и им даде кафе, и им даде захар и цяла нощ осъмват, постила им там майка ми на земята. Те осъмват при него и той разговаря с тях. Знае турски перфектно. Учителят и той си е служил с турския език, и той го знае. Учителят много пъти и той си е служил с турския език. И той го знае. Учителят е минал по тези села и за него ще ти кажа, как е минал. Много има, много. Сега ми изпъкват. В.К.: В момента разказваше, по време на Балканската война баща ви в Скопие ли е бил? Верка: В Скопие. Там с брат Боев са били заедно. Туй нещо пак ще го запиша и ще ви го предам. Всичко го знам много добре. Но в моето съзнание три личности лежат най-много - Учителят и баща ми, Жорж, Учителят, Жорж и баща ми. Но Учителят не ме пусна да ида в Юндола. Каза: „Аз две жертви не искам да давам на Братството." Аз бях готова. А той отиде с Борис отначало, защото на него беше познато всичко в Юндола. С брат Борис ходих аз, там го видях, когато почина, там е бил. Много са го уважавали лесоинженерите и са му помагали. И мляко са му носили, леглото му са променяли, всичко, видях. Но видях една нишка тука, излиза от него във въздуха, чак в Небесата се губи. Това забелязах и споделих с Учителя. Той каза: „На обикновените хора душата им излиза от устата, а на необикновените от тук." /хилядолистника/. Аз казах туй, което го видях, казах на Учителя. И други работи има много, много хубави, но постепенно, постепенно ще си ги запиша, както трябва и ще ги запишем тогава. И свързано е с Учителя и с Жорж. За баща ми има много. В.К.: Аз искам да ги запишем, да не се изгубят. Верка: Ама непременно. Аз благодаря, че се обръщаш. Те и други искат да им разказвам, но не искам. На теб. Не искам на другите. В.К.: То не с всеки човек може да се говори. Верка: Това е за мене свещено. Те трябва да го разберат. А пък нашата дружба протече малко, защото нали почина. Аз от 1931 - 1940 година, това ми е било близостта. 1928 година, от 1931 година до края. А пък съм 42 години без него, но в съзнанието ми е още. Защо ли? - Защото аз въобще нямах намерение да се женя. Той ми беше един много добър приятел. Много може да се говори. Но „Пътят на звездата" не си я чел, нали? В.К.: Не. Верка: Аз ще я поискам. Ти познаваш ли приятелите? В.К.: Не, аз не контактувам. Верка: Добре де, аз ще се обадя на един да му каже или пък... Ще видим в други ден. Тя ми беше от него дадена, но аз я дадох на един да я чете. Той ще ми я даде. В.К.: Аз видях една снимка. Вие сте горе, на бивака на Рила, при огнището. Вие бяхте там с палатки, нали? Верка: С палатки, да, огнището, долу на огъня. В.К.: Коя година беше това? Верка: 1937 година. Огньовете, големите огньове, с Борис Николов. В.К.: Сега тука Жорж виждам на снимката, с челото. На колко години е тука той? Верка: Ами тука той, към 1933 -1934 година е тук, Всички снимки, аз които знам. Той е свирел много по-рано, но аз откогато го знам. Той е дома, ние заедно се събирахме и при него. Аз на цигулка, той на чело, той свиреше и партовата позиция, много добър беше и хубава ръка имаше Жорж. Най-хубавият е този, Божественият пръст у него е най-добре поставен. Учителят го каза. В.К.: Тук има една снимка. Верка: Таз е много хубава. Ето Мария, Борис, майка му на Борис, Елиезер и Жорж. В.К.: Това е горе на... Верка: Това не е ли Харамията? В.К.: Харамията. Верка: Това е 1939 година. В.К.: Тука вие сте с него. Верка: Да, аз съм седнала с панталон, Мария, Борис, Жорж и аз. Палатка имахме. В.К.: Това той в лодката. Верка: В езерото. Не мога да разбера кои са братята. В.К.: Тука се возят. Вие возили ли сте се на тая лодка? Верка: О-о-о, и съм карала. В.К.: И сте карали, да. Тука той вече говори, това е разговор с Учителя. Верка: А-а, знаметит. В.К.: Тука е на Изгрева. Казаха ми, че той е водил астрономическата клетка. Верка: Да, слънчевия часовник. На това място аз съм чела и съм писала, но тези двама братя не ги зная. Нито този. Този да не е брат Кисьов, не знам. А Жорж седи тука до самия часовник, слънчевия. В.К.: Сега тука пак го виждаме в тези бараки, в които живее. Верка: Тука е в бараката, във вестибюла на Борис Николов. В.К.: Тука го виждам пред бараката. Верка: Пак същата барака, гдето е живял. Тогава тук е живял Борис, Жорж. С Борис бяха в една стая, В К.: Фактически това беше обстановката, при която живеехте. Верка: Ето този брат, Генчо. Той художник беше. Наш брат. Ето го. Елиезер, Никола Нанков, Тената, Цанка, мъжът й и Борис, Този забравих как се казваше. Но много интелигентно момче беше. Знам го. В.К.: Това в неговата стая ли е? Виждаме го с една голяма книга да чете Жорж. Някаква много голяма книга тука чете. Вероятно е в неговата стая.

Как протичаше вашето приятелство? Верка: Но аз бях с него на планината, на концерт, на театър и на опера. Това ни беше животът. Уличният живот не го познавам. В.К.: Сега искам друго да ви питам. Той Учителят му е дал „Наука и възпитание" да преработи. Верка: „Наука и възпитание" - направи второто издание. Аз имам тука, трябва да търся, да го намеря. Тука отзад има, дето ми са беседите, там има книжката „Четвъртото измерение", обаче я дадох на едно място и не ми я дадоха. В .К: „Четвъртото измерение" от него ли е? Верка: От него. В.К,: А-а, това не го знаех, Ще трябва да ми напишете на едно листенце така какво той е написал, за да може да знаем, за да ги търсим. Верка: Да, да, няма ги, всичките работи ги няма, много работеше. Той беше като редактор на „Житно зърно". Той беше. Имаше специална кутия някаква, вземах му пощенска кутия, писма или нещо, когато той не излиза, да му ги предам. След туй ключето остана у мен и аз го дадох на Елиезер Коен. В.К.: Аз знам, че той дълги години е бил редактор на „Житно зърно". Верка: Да, той беше. Той от самото начало. А името „Житно зърно" като че ли е от Георги Томалевски е дадено. Като се събрали, решили да издадат някакво списание, обаче всичките мълчали и той изведнъж казал: „Житно зърно" и го възприемат, и затуй си носи името „Житно зърно". Аз имах един в Айтос лекар, Хаджи Петров се казва, много фин човек, завършил в Мюнхен медицина, и рекох да му пратя и аз „Житно зърно", а пък баща ми, нали той медицински фелдшер, той с тях работеше. Той му определяше диагнозата, само гдето нямаше документ в ръката си. Той имаше голяма практика. У тях са били, чайникът ври, Георги ми разправявше, наредили сме се там десетина души, млади, интелигентни момчета и решават да издават това списание и Томалевски казва: „Житно зърно". После пият чайовете и разговори помежду си, хвърчахме, хвърчахме и Учителят казал на Жорж че Томалевски е роден поет. А пък туй, дето е погребан Жорж във Велинград, нали и пише „Дух на воин, душа на девойка", същото нещо аз го срещнах в една беседа, но съжалявам, че не си отбелязах в коя беседа и кое томче. В.К.: Но за него. Верка: Срещнах го, да, и други работи, когато ги напиша, тогава, да не се мъча сега да откривам, защото туй не е записване даже. Той беше с всички. И с децата, отиваше на тяхното ниво, и на най-простия човек ще застане, ще го укрепи, види ли някой човек, измъчен, или сестра, тъжни. Веднъж, както на Рила беше, каза че ще дойде на обед, дойде чак в три часа и каза: „Верке, видях една сестра така умъчнена и рони сълзи на Рила, бях сега три часа с нея, за да мога да я измъкна от туй състояние." Ей това е братство. Малко да ме види неразположена и ще намери приятелка и ще каже: „Идете да видите Верка, зад нея съм аз." Такива грижи полагаше за мен, и аз също. Това ни беше животът, но опошли се, тука особено като дойдох, опошли се. Аз много неща... И искам да си намеря една квартира, да изляза оттука. В.К.: Трудно. Верка: А, ще намеря аз. Има, има. Един младеж има, баща му с това се занимава. Той ще ми услужи. Ами ще се сменим. В.К.: Да. Трудно се издържа да се живее в големи сгради, между много хора. Верка: А не, много хубави хора има, много хубави хора. Ще ви го кажа и ще ви го напиша, за да влезе и то там. То е много важно. И някои мои сънища ще ги напиша, много са хубави, духовни. Скоро го сънувах пак, преди два дни Жорж, няколко дни, едно след друго го сънувам всяка вечер. Да. В.К.: Сега, освен това, което искам да направим, искам след това да ми напишете вашите опитности. Сега тия опитности за Учителя, които почнахте да ми разказвате, тия от Школата и опитности, които имате, съновидения и други опитности. Верка: - нямам такива ясновидения, то не е. В.К.: Такива сънища. Верка: Даде, сънища. BX.: Те са също интересни. Вие ще ги напишете в една тетрадка, тази тетрадка, аз която ще я приема. Верка: Ще я приемеш, аз ще ти я дам, на никой няма да я дам. В.К,: Тя не е необходима нито на вашето поколение, нито на моето. Верка: Но ти, аз на теб ги давам, имам доверие, на друг не бих дала, тя и една сестра иска. В.К.: Това не е за другите. Верка: Кой каквото е прекарал и разговорите му с другите хора, то си е за тях. Лично те, нашите отношения и даже мислих един ден да отида да ги посетя сестрите му, пък рекох, хайде да не отивам. Те не ме знаят, че съм тука. Те ме знаят, че съм на Изгрева. В,К.: Те тука не могат да те намерят. Верка: По-хубаво. Не ви съветвам там да ходите. Недейте. Те ще ви кажат туй, което съм казала аз. В.К.: Аз искам това да го напишете. Верка: Аз ще го напиша, Туй, което съм казала, ще го напиша хубаво, но има нахвърляни работи. В.К.: После ще ми ги прочетете и аз ще ги запиша. Щото трябва да се почне. Докато се почне е трудно. Трудно е да се почва. Но ще стане добре. Голяма работа, не е малка. Верка: А-а, той даде такова нещо! Той имаше прозрение, дълбоко прозрение и никъде не се изявяваше. Като влезе, и походката му пък, леката походка. Веднъж вървим, той, не се чувства как стъпва, толкова леко, а пък скоро четох в беседа за неговата походка. А пък аз, като кон топуркам с ток и той вика: „Верке, ти като кон топуркаш." Викам: „Верно." И сега доста работя върху походката си. Това е. Хубав човек беше. В.К.: Трудно изработва човек някои неща в себе си. Има един портрет на Христа, изваден на снимка. И какво казвате за този образ? Верка: Най-се приближава, най-близко до Христа. Този образ. Брадата малко деформирана. В.К.: Това го казва Учителят. Верка: Учителят, аз го чух. В.К.: В Салона. Верка: В Салона. В.К.: Това е бил същият образ. Верка: Същият. Васил Искренов ги превади и аз си купих. В.К.: Значи брадата е деформирана. Верка: Брадата, иначе всичко, чело, всичко и веждите. В.К.: значи най-идеално се приближава. Верка: Този е образът, който се приближава до Христа. Този е образът. В.К.: Щото имам в къщи нещо подобно, да. Какво казвате, при баща ви са идвали много турци? Верка: Турци и говори на тях. Постила им, нали ти казвам да седят, да не е на земята и огънят непрекъснато, цяла нощ гори, кафенцето пият и те и като им говори, говори, те викат: „Аллах, Аллах", хващат си брадите така, „Аллах, Аллах". Пък едни хубави, синеоки. Те скромни хора. Те носят с колите си дърва да се продават в Айтос. Или видят баща ми, знаят вече къщата ни и идваха. В.К.: Аллах, Аллах, слушат какво им говори баща ви. Верка: Да, да, към десетина турци така идват, седят и слушат какво ще им говори на турски баща ми, Ние имахме един двор, който се отделяше от къщата, там бяха колите им. Баща ми си имаше едно конче, една каручка, лозе си имахме. Като им постелят, като седнат, чз като почнат да си говорят, то всякога е интересно. И аз съм седяла през всичкото време да ги слушам. Щото много хубави хора бяха. Стари на времето си, щото аз съм сега много стара вече, те не бяха даже и колкото мене, но имаше хубавата обхода, която е имал с тях. И едни турци от Цариград му купили воденичка и още я имаме, кафе да си мелим. Още я имаме. Тя е у Донка, една от сестрите. Хубав човек беше и баща ми, ама... За братската градина ще ти кажа друг път. В.К.: За почерка на Георги Радев? Верка: Рядко изработен почерк имаше. В.К.: Никъде не сте виждали такъв почерк. Верка: Никъде. В.К.: Добре, останаха ли някои писма от него? Верка: А-а, аз ги изгорих, не знаех. Не исках да се четат от други, То е вече личен характер, личен характер. Важното е идейното. В.К.: Добре де, не остана ли някое писмо, заради почерка му да имате поне. Верка: Ама аз ще намеря бе, аз ще намеря. В.К.; Така поне заради почерка му. Верка: Почеркът му е чуден. Аз и с Георги Томалевски ще се срещна и ако има някои работи да ми ги даде на мен, пък аз ще ги донеса тука. Ще ги дадем. В.К.: Случайно ако намерите някое забутано писмо от Жорж, все пак ни интересува, трябва да го публикуваме. Верка: Аз имах едно хубаво стихотворение, което е написал той на Рила и от Георги сега ще искам второ копие. Аз му го дадох, той ми го напечати на пишуща машина и ми го даде. В.К.: Оригинала имате ли го на ръкопис или го нямате? Верка: Оригинала аз го дадох на Томалевски, дадох го, не ми го е върнал, но ще го поискам. Ако го има, ще ми го даде човекът. В.К.: За да може да го отпечатаме. Искам да видя оригинала на неговия почерк. Ако ви попаднат пак така някои неща от него. Верка; Не, аз което си помисля и за Жорж и брат Боев, пък и за Учителя вече има такива хубави работи. Но за почерка - само от това, което му дадох да го напише и да го прегледа и изчезна от тука. Някой го е вземал от мене и изчезна. Давам на някого да го прочете и те го приберат. От Мара Белчева искате ли нещо? Да ви кажа да го запишете? В.К.: Да, да. Аз трябва да ви вкарам в едно поле на спомени от преди 45 години. За човека е трудно, докато влезне в тази епоха. Ето сега, например, докато вкараш щепсела на магнетофона да се върне и възпроизведе магнетофонния запис на събитията и докато дойде тая епоха, да дойдат тези спомени, това е трудно. Не се смущавайте, ние правим един опит. След време ще искам да ми изпълните някои неща на китара, някои песни. Верка: С китара. В.К.: Така искам да ми изпеете някоя песен. Верка: Е, ще изпеем.