5. ОТ ВЕКОВЕ В ШКОЛАТА

Рекох, чакай аз да започна да уча бродерия. Не се знае с мен какво ще стане, да си имам поне занаят. След туй, като минах малко бродерията, виждам, че нямам отношение към нея, рекох, чакай малко шев. И купих на майка ми, една Стефанка беше като шивачка, купих на майка ми един много хубав дефтин, като кадифе, синичко, и взех, че го скроих, щото ме учеше, и го пробвах. И това беше единственото нещо, което уших. Викам: „Мамо, аз нямам отношение." А като бях 6-годишна, имаше един Илия, свиреше цигулка в Айтос. Аз бях шест-годишно дете и влизах при него. Като чух, че свири с цугулка, взела съм две пръчки и свиря с пръчките. Той ме вижда, взема си цигулката и една малка цигулка има, хвана ме за ръчичка и двамата вървим, и ме заведе у дома, и ме накара да карам лък цяла седмица, А той в Бургас гимназиален учител.

В.К.: Така. Искам да питам за другия случай - за срещата ти с Учителя. Верка: Аз тръгвам 1928 година за София и ми писа писмо да замина, да отида и аз в София. Беше 1928 година. Отивам, отседнах у Начо Петрови, брат Начо Петрови, това беше 19-ти. На 20-ти аз отивам при Учителя на беседа. На ул. „Оборище" ставаха беседите. Учителят беше отвън. Приведе ме един наш брат от Плевен, Иван Анев се казваше, Иванчо. Ние живеехме заедно у Начо Петрови и тогава Иванчо ме заведе на ул. „Оборище". Отиваме заедно, връщаме се, защото за пръв път отивам в София и правя си аз сметката къде трябва да мина, щото ако го няма, да знам как да се върна. Отивам, беше в градината. Баща ми даде едно писмо и аз го сложих в джоба си, имах джоб и сложих писмото в себе си, и отивам. На ул. „Оборище" имаше една малка стаичка, вън от салона. На брат Иван Радославов и Люба Радославови, в техния дом беше салонът. Много мили хора - той историк, гимназиален учител беше. И отивам, имаше група братя и сестри млади и аз целувам ръка на Учителя и рекох да дам нещо, един брат се обади и каза: „Сега не е време." - „Ама това е само едно писмо." Учителят: „Дай писмото. Сега, Верка, ще го сложа в джоба си, после ще прочета писмото." И отивам аз в салона и сядам на третия ред от катедрата на Учителя. А Мария Тодорова беше пианистката, пък брат Симеонов - цигулар. И като гръмна салонът, като запяха, наредени сестрите, тука жените, от другата страна братята, В.К.: Значи братята и сестрите на отделни места. Верка: Отделно. Пътека има вляво, аз на третия ред седя. От тази страна Томалевски май пееше и Жорж, цялата група. Там братята. Ама не обръщам внимание никак. Аз знам само Учителя. Трепти ми. Гледам го и почвам да пея. Пък пеех! Почнах да пея. Много хубаво пеех аз. Сега нямам тоя глас вече. Пяхме няколко песни, пристига Учителят, вдигаме ръка, посрещаме го тържествено. Станахме, седнахме, каза да изпеем „Благословен Господ, Бог наш." Като изпяхме, после изнесе една беседа, не помня вече върху коя глава - от Йоана може би е била. След туй, накрая изпяхме песента „Ще се развеселя". Това бяха редовните песни на Школата, на неделните беседи и на Младжкия и Общия клас. Да, много хубаво ме просрещна Братството там и след туй почнах аз да с уча. Това беше 1928 година. На другия ден Учителят ни заведе на Бивака на Витоша. Каза: „Сега вий не трябва да се отклонявате, до Черни връх никой да не си взема храна." Пък аз за първи път отивам и много ми беше приятно, радостно. Тогава, аз, като вървя, до мен се приближи Георги Радев, пък аз не го знаех, и носи в джоба си една филийка хляб, намазан с масло и малко кашкавал. Аз рекох: „Ама Учителят каза да не се яде." Учителят в това време слиза зад гърба ми: „На Верка е разрешено." В.К.:Ха-ха-ха. На Верка разрешено, Верка: Така е разрешено, разрешено и ми дадоха. Половинката аз изядох, рекох: „И вие ще хапнете." В.К.: Вижда Учителят хубавото отношение и затова го поощрява. Верка: На мен ми го дадоха, и аз си го хапнах и продължихме нагоре до Черни Връх, и се върнахме. В.К.: Същият ден? Верка: Да, отиване и връщане, но от сутринта, станахме рано, от 3 часа тръгнахме. В.К.: От три часа тръгвате от София за Бивака? Верка: С Учителя тръгнахме от Бивака за Черния връх, ходехме, ходехме. В.К.: Това е много голямо разстояние! Верка: Ама ходехме, ходехме. Ден голям. Голям ден беше. В.К.: Сега, качихте се на Черни връх. Верка: Да. Ходихме и се върнахме веднага. Млади бяхме тогава, но Учителят също ходеше. И така се върнахме през Симеоново. Тази екскурзия така изкарахме, но това беше май месец. Аз започнах да взимам уроци от Никола Абаджиев. Филип Кутев ми го препоръча и се явих, на 22 юни аз се явявам на изпит. Аз свиря у Начо Петрови, там си свирех, но аз съм добре подготвена от Жабленски от Айтос. Почнах малка, но добре подготвена. Обаче тука почнах вече етюди, една пиеска ми дадоха, гами, изпитаха ме. Първа между всички вземах изпита си и се връщам. Събор имаше, който беше забранен. Забраниха ни събора 1928 година и се връщаме. В.К.: Забраниха го военните. Верка: Военните, да, забраниха го и ние се връщаме в Айтос. Аз малко по-късно от баща ми, те се върнаха, аз няколко дена по-късно. Тъй купих си едно палто, манто синьо и една шапчица си купих. Учителят казва: „Верка малко по-късно ще си отиде." И аз си отидох. „На септември ще дойдеш да си поемеш работата." В.К.:Той каза. Верка: Да, Учителят ми каза да почвам вече да уча в музикалната гимназия. Добре, но отивам в Айтос, пак заболявам от тропическа малария. Туй беше в 1928 година. Боледувам 3 години. Аз пак се връщам в София и от 1931 година почвам вече. Първо започнах да завърша гимназията. Аз единствена от всички вземах изпитите си. Значи петте години ги вземах с пълно отличие. Литераторът беше наш брат, идваше при сестра Паша и пред всички се изказал, че много хубаво съм изкарала. А имам подготовката от един Киприлов, един учител, който беше в Айтос по литература. Основата я имам от там В.К.: След това? Верка: Записах се в музикалната гимназия по две години. Първите две години ги вземах за една година. Беше маестро Атанасов и други имаше, но и Цанко Цанков, който беше по теория на музиката и малко хармония. С Жорж вече отивам аз, той ме води в музикалната гимназия, на ул. „Будапеща" беше консерваторията. Отивам на изпит и из пътя викам „Синкопи". Гледа ме, чуди се Жорж. „Ех, толкоз пък синкопи ще те питат." - „Бе чакай да ги прегледам." Почетох ги. Точно вече ми казват, че там е професорът, маестро Атанасов, много мил човек, тогава беше директор професор Стефанов. Там беше професор Стефанов. Той беше флейтист, много мил човек и като отивам, накрая вече е свободно. Изпитват ме по тая фигурка, пък то се вижда синкоп. Кажи какво е синкоп, пък аз из пътя я прегледах. А Жорж вика: „Недей бе, за синкопи ли ще те питат, чак толкоз." А пък аз, като вървя през гората, прегледах го и ме изпитаха за синкоп. Виж сега, интуитивно аз съм разбрала. Взех си изпитите за двете години.

Аз имам къщичка на Изгрева и си живея там, но през лятото си отивам в Айтос. В.К.: А кой ви издържа? Верка: Баща ми. В.К.: Баща ви ви изпраща пари. Седем деца сте. Верка: Ами няма значение. Седем, ама те вече са големи, някои са били женени вече. Някои се бяха изженили вече. Когато учех в Консерваторията, те бяха женени всички. Само една Любка беше неомъжена. Другите бяха женени. После аз работех. В съвета ходех да работя в свободното време през лятото. Една година ходих чак в Русе мозайки да работя. Тъй съм се издържала и съм си помагала. В.К.: Да. Тъй, вече сте в Консерваторията. Верка: В Консерваторията поддържам цигулката редовно, с професор Аврамов почнах да свиря цигулка, но той, всички ме одобриха, не само да ги свириш като ноти, но тушето, изпълнението да дадеш. Тогава аз имах една приятелка, с нея изпълнявахме „Серенадата на Шуберт" Тя е много е хубава, но не мога да я изпълня, защото нямам глас сега. То на инструмент се изпълнява. Чакай сега, нека да продължа. Когато ме изпитваше Джуджев, наш брат, аз му се явявам, винаги се усмихва, и като отивам в Консерваторията, казвам: „Брат Джуджев, честит празник, честита пролет. Довечера ще имаме вечеря в салона, заповядайте." Там, в Консерваторията, никой не му е казал „брат". Всички викат „г-н Джуджев". Аз на него му казах „брат ", щото се явявам като частна ученичка. Аз нямах средства. Трябва да работя и да се издържам. В.К.: Сега искам да ви питам за някои снимки. Верка: Иван Антонов, другото му име забравих. „Салонски" му казваха. Той се грижеше за Салона. В.К.: За кой салон? Верка: За Братския Салон. В.К.: За Братския Салон в София. Верка: Грижеше се. Заставаше до вратата, като влизахме в Салона, ако някой закъснее, не го пуска. Като дойдох, в 1928 година беше, и той не иска да ме пусне в Салона, Иван Салонски, затуй, защото съм била малка. Пък аз малка бях, но в Айтос ходех на Младежкия клас. Учителят в това време слиза от горе. Казва: „Защо, Верке, не влизаш в Салона?" Усмихнато. Носи Библията. Казвам: „Учителю, ами Иван Салонски не ме пуща, защото казва, че съм била малка. Пък аз съм в Младежкия клас." Учителят каза: „От вековете си в Школата." В.К.: Значи, от вековете си в Школата. Верка: Да, така го каза Учителят. Значи от вековете си в Школата.