276. СЪС СВЕТЛА ВЯРА

Един снажен старец вече към 85 години, Веднъж разтвори книгата на своите спомени и ни разказа за своята младост:

„Бяхме на първа линия на Сръбската граница. Водеха се престрелки от двете страни. Имах предчувствие, че ще ме ранят и наистина ме раниха в главата. Когато ме превързваха, санитарите установиха, че раната ми е лека и скоро ще оздравее. След оздравяването ми един ден ни строиха, за да изберат двама за санитари. Единият от двамата избрани бях аз. Войната продължаваше.

Плениха ни. Минахме през град Ниш и заминавахме за Унгария, където ни оставиха в пленнически лагер. Един ден пак ни строиха в шест редици. Щом ме видя, офицерът се загледа в мене, като че искаше да ме познае и ми каза да изляза от редицата. По-късно той ми каза, че ще му бъда ординарец. „Спрях се на тебе", каза ми той, „защото у вас виждам нещо особено, което в другите не виждам." Но кое именно беше това особеното, той не знаеше, но явно бе, че го чувстваше. Това особеното бе учението, новата светлина, която носех в душата си, което ми вдъхваше вяра и упование, че Бог ще ни запази и пак ще се върнем при жените и децата си. Другарите ми бяха се отчаяли напълно, без никаква надежда за завръщане в България. Аз бях между малцината, може би и единствения, който твърдо вярвах, че ще дойде край на нашето изгнание.

Един ден близо до нас кацна френски самолет на път за Цариград /сега Истамбул/. Инженерът, на когото съм ординарец, попита пилота ще мине ли през България, което последният потвърди. Помолих го да попита дали може да занесе писма. Пилотът каза, че може. Тогава го попитахме кога ще се върне, за да ни донесе отговор. „След две седмици", каза той. Веднага отидох в лагера и казах на другарите си да приготвят писмата. После ги прибрах, скрих ги под мишница и поех навън, за да ги предам на пилота. Но как съм минал изхода, дето има пост, нищо не помня, като че някой друг ме изведе. Когато бях далеч от изхода, като че дойдох на себе си. Когато предавах писмата на пилота, имаше пост, който искаше да попречи, но инженерът го смъмра да не се меси. Пилотът ги взе и пое своя път за България. След 15 дни същият пилот се върна и донесе отговор на нашите писма.

Ех, само да знаете каква голяма бе радостта на всички другари, които получиха писма от своите близки, на които бяха съобщили, че са живи и че са в пленнически лагер в Унгария. Негоден, в който получихме отговор на писмата си, бе най-радостният. Писмата ни бяха зарадвали хиляди войнишки семейства, които бяха узнали, че са живи техните бащи, братя или съпрузи.

Дойде време и стана размяна на пленници и ние се върнахме в родината. Всички бяхме благодарни за щастливото ни избавление."

Тъй разказваше топло и увлекателно дядо Новак, а ние, децата, насядали край него, притаили дъх, цели превърнати в слух, стараехме се да не пропуснем нито дума.

Кое е поучителното в този разказ? - Това е светлината на новите идеи, които бяха озарили душата но нашия герой, дядо Новак. Тази светла вяра, която не го напусна през всичкото време на пленничеството. Кацването на френския самолет е дошло, за да може да се осъществи онова, което има да стане, което не е друго, а резултат от непреклонната вяра на брат Новак. Той през цялото време вярва, моли се и се надява, че Бог ще му помогне, ще го спаси. Бог му дарява избавление от лагера, а заради него и на всички останали.

„Моли се, вярвай и се надявай, защото за Бога невъзможно няма", се казва в Словото.