267. ЕДНА ДУША СЕ РАЖДА

(ЧИЧО РОСЕН)

Преди години продавах орехи из града и селата, за да припечеля някой лев. Топлият летен ден преваляше. Бях си купил хляб и салам и обядвах на колата. В този момент от една близка улица излязоха двама души, които караха един бял и хубав вол. Същият до едно време вървеше спокойно, но внезапно взе да се дърпа и съпротивлява. Само на двадесетина метра беше кланицата. Волът вероятно беше помирисал кръвта и се дърпаше назад. Той отчаяно се съпротивляваше и превиваше под жестоките удари на двуногия звяр - Човекът. Този, който го караше, по всичко личеше, че бе закоравял джелатин. Той си изкара ножа и взе да боде вола отзад, по бутовете. Червената алена кръв течеше и багреше земята и всичко наоколо. Волът взе да мучи, подложен на безжалостните удари на касапите. Локвата кръв ставаше все по-голяма. Погнусих се от тая жестокост на двуногия звяр. Бях готов да отида да се бия с тия озверени хора. Но това не бе всичко. Тогава касапите, излезли извън себе си от яд - как тъй волът да не се подчини на тяхната воля, отрязаха главата му, както бе прав. Горкият вол в този миг политна и падна на земята. Сви се сърцето ми от тази невиждана досега жестокост. Осъдих убийците на кроткия и снажен вол. Осъдих и тия, които се трупаха около поразения труп, за да си купят прясно месо. И те, наравно с касапите, бяха виновни за смъртта на вола. И те бяха съучастници в това убийство. Аз целият от гняв треперех против убийците на невинния вол. Но в този миг в ръката си видях парчето салам, което бях си купил за обяд и се питам: „Не съм ли и аз съучастник в това жестоко убийство? За кого колят касапите? Нали за нас, които купуваме и ядем месото? Щом аз ям месо, то и аз съм косвен убиец. На тия невинни четвероноги животни, наши по-малки братя." Захвърлих салама и реших отсега никога вече да не ям месо, т.е. от плътта на нашите безсловесни братя - животните.

Продължих пътя си по-нататък, но не можах да се освободя от потресающото впечатление през този ден. Свечеряваше се, когато при мене дойде един снажен старец с хубава бяла брада да купува орехи. Той хареса стоката и реши да купи повече. Понеже вече се смрачаваше, той ме покани да нощувам в неговия дом, което аз приех. И без това вече мислех да търся конак за нощуване. Сложиха вечеря. На масата между другото имаше и кюфтета. Поканиха ме да си взема и от тях, но аз казах, че не ям месо. Това събуди интерес у всички сътрапезници, но от всички най-много се заинтересува приказливият старец. „Откога не ядеш месо, бе братко?" - ме попита старецът. - „От днес", казах аз. „Е, как, защо?" - разпитваше ме любезният старец. Аз му разправих случката, на която днес неволно бях свидетел. Казах му как видях в ръката си забравения салам, как го захвърлих и реших веднъж завинаги да не ям месо и да не ставам съучастник с убийците. Тогава старецът, зарадван от това стана, прегърна ме, погледна нагоре и каза: „Господи, днес ти определи тази душа да се роди. Благодаря ти, Господи и слава да бъде на Твоето име. Слава Тебе, Господи, слава Тебе!"

Всички присъстващи ме гледаха с повишен интерес и се радваха още повече, след като чуха моя разказ. Радвах се и аз, след като разбрах, че цялото това семейство от много години не ядат месо и че те са членове на духовното общество Бяло братство, с което се свързах завинаги и аз. Тъй стана моето духовно пробуждане, за което съм хиляди пъти благодарен.

Разказал: Росен Караиванов.