262. ДА ЧАКАМЕ ВЛАКА

Бях 14-15-годишна, когато, заедно с братовчедка ми Банда, бяхме изпратени в гр. Ямбол да учим занаят - плетачество. Едва бяха изминали две седмици и желанието ни да учим занаят се изпари поради това, че майсторката искаше много да печели от нашия труд: Работехме вечер до късно, а сутрин почвахме рано. Понеже не бяхме свикнали на такъв режим, не можехме да се помирим и решихме да си отидем. Един ден, вместо на работа, озовахме се на гарата, без да знаем защо. Искахме да посрещнем влака, но защо, не знаехме. По пътя и там през цялото време пяхме песента „фир-фюр-фен". Защо пяхме тази песен, а не друга, не знаехме, но пяхме тъй, както никога друг път. Пяхме с цялата си душа. Влакът пристигна. Поглеждам и виждам леля - майката на Ванда и викам: „Ваня, майка ти." И тя в същия миг вика на мене: „Доне, майка ти." Аз й викам: „Майка ти" и тя ми вика: „Майка ти". А майките ни вървят заедно. Зарадвахме се и двете, че видяхме майките си. Радостта беше още по-голяма, когато казахме на майките си, че не искаме да останем и те се съгласиха да ни вземат. Ние хвърчахме от радост. Отидохме в квартирата, стегнахме си багажа и хайде на път с бохчичките през рамо. По пътя някои хора ни питаха какво продаваме, а аз на шега им казах: „Тантели маркизетени" и си отминахме. Този мой импровизиран отговор събуди общ смях. Качихме се на влака и отпътувахме за родния ни град, където всичко ни се виждаше хубаво. Отидохме си при мама и татко. Там всичко е приятно, всичко е сладко,

Из спомените на Донка Куртева.