242. КУПЕТЕ СИ ЦИГУЛКА

Мъжът ми се помина. Бях потънала в скръб. Където и да бях, никъде не ме сдържаше. Ходех при близки и познати да споделям мъката си, но тя бе все при мене. Отивах на църква. Посещавах монастири, палех свещи, но мъката не ме напускаше. Веднъж мои близки ме посъветваха да отида при Учителя. Но кой беше този Учител и къде ще го намеря?

„Учителят живее на Изгрева, там, зад Борисовата градина. Там има цял квратал, Има и голям салон за сказки. Лесно ще го намериш" - ми думаха моите близки.

Намерих Изгрева. Срещнах се с Учителя. Споделих голямата си мъка. Като му говорех, се обливах в сълзи. Той ме изчака да се наплача, а аз го поглеждам и очаквам да ми каже нещо за утеха.

„Рекох, купете си цигулка", ми каза той, и нищо повече.

Целунах му ръка и си тръгнах, като си мисля: „Защо ми е цигулка? Нито зная да свиря..." След още една седмица пак отидох на Изгрева и наново се срещнах с Учителя, който ми каза пак същото. Тогава се срещнах с една сестра от Изгрева, с която споделих какво ми бе казал Учителят - да си купя цигулка. „Щом така ви е казал, послушайте го. То сигурно е за ваше добро, което вие още не разбирате."

Тръгнах си за града. Като минавах край салона, вън, на масите имаше оставена цигулка и бележка върху нея: „Продава се".

„Колко струва цигулката?" - попитах аз. -„450 лева", ми казаха.

Имах в себе си пари и я купих. Ами сега как ще я занеса до дома? Какво ще кажат хората, които ме срещнат? Ето защо останах на Изгрева до вечерта, за да се прибера по тъмно, та по-малко хора да ме срещнат. Вечерта, на път за дома, избирах все по-тихите улици. Като стигнах до дома, бързо се качих по стълбите, без да ме срещне някой и хоп - влязох в кухнята и бързо пъхнах цигулката под миндерчето. Пазех се никой да не ме види, сякаш цигулката бе крадена. Като влязох в дома, чак тогава се успокоих. Сега вече имам цигулка, а не зная да свиря. Трябва да намеря учител да ме учи. Пак отивам на Изгрева. Виждам, една сестра се разхожда по поляната и пее. Това бе сестра Дарлинг. Приближих се до нея и я питам: „Вие, сестра, като знаете да пеете, можете ли да свирите?" - „И да свиря мога. Свиря на цигулка." - „А можете ли да ми преподавате?" - „Мога." - „Аз ще стана ваша ученичка, но само при едно условие." - „Какво е то?" - „Вие ще ми предавате на вашата цигулка, а аз ще се упражнявам на моята у дома, в града, защото не ми е удобно - стара жена да нося цигулка." - „Добре", каза ми сестра Дарлинг и почнахме уроците. И ето, след няколко години научих да свиря всички братски песни. И тъй, увлечена в цигулката, аз забравих скръбта си. Чак тогава разбрах защо любимият ни Учител при голямата ми скърб ми каза двукратно; „Купете си цигулка."

Разказала: Сийка Георгиева от София.

7-те езера, 1970 година.