172. МАЙКО, ОГЛАДНЯХ

Бях студент в София, Следвах Естествени науки. Вече беше краят на семестриалната ваканция. Пътувах с влака за София и там се намерихме с брат Кирил Паскалев, който като ме видя, веднага ме покани при себе си в купето, въпреки че нямаше свободно място. „Ще се сместим", каза той. Седнах при него и си заговорихме като близки. Попита ме какво работя. „Реферат, но не съм доволен от логическата връзка", му казах аз. Кирил, след като прегледа реферата, го намери за добър.

По това време като студенти, ние, хората от Братството носехме дълги подрязани коси, което издаваше убежденията ни. В купето имаше и други студенти и студентки, които взеха да ни се подиграват, като намесваха и името наУчителя. Тук трябва да поясня, че в същото купе пътуваше и един подполковник, който се възмути от държанието на студентите, стана цял разтреперан от вълнение, отвори прозореца и заяви: „Само ако някой се осмели да се подиграва с г-н Дънов, ей тук, през прозореца ще гс изхвърля." След това се обърна към нас с думите: „А бе, поплювковци, защо не се обадите да защитите вашия Учител?" Но ние пак не се обадихме. След като мина малко време и подполковникът се поуспокои, една студентка го запита: „Защо вие, г-н подполковник, така упорито защитавате Дънов?" - „Знаете ли какво приказвате? Знаете ли кой е г-н Дънов? Сега ще ви разкажа, за да разберете това, което не знаете.

Ние сме трима души в нашето семейство и много се обичаме, но дъщеря ни заболя от туберкулоза. След като тукашните лекари не можаха да ни помогнат, бяхме принудени да търсим помощ при най-големите професори - специалисти в Швейцария, Германия и Австрия, но от никъде помощ, от никъде надежда. Върнахме я, за да си умре при нас, тъй като положението и все повече и повече се влошаваше. Най-после дойде до там, че взе да не яде и да я унася на сън, а това значеше, че дните й са преброени. Отникъде надежда. От никъде помощ. Настъпи пълно отчаяние. Бяхме решили тъй: Ако тя умре, аз ще застрелям жена си, а след нея и себе си, за да ни погребат и тримата в един гроб.

В този тежък момент, най-тежкият и критичен в живота ми, чух за г-н Дънов, че на много хора е помагал и отидох при него. Паднах на колене пред него, като му казах за болната си дъщеря, както и за опитите ни да я излекуваме, но безуспешно и го помолих тъй: „Учителю, ти помогна някога на римския офицер, на стотника, като с една дума излекува момчето му. Моля ти се, Учителю, помогни и на мене." Тогава той ме погледна благо, наведе се, хвана ме за рамото и ми каза: „Стани Иди си. Момичето ти е здраво." Върнах се в дома и заварих дъщеря си вместо на смъртно легло, с ръкоделие в ръце.

„Къде е майка ти?" - я попитах аз. - „Тя отиде да направи пражени филии", ми отговори дъщерята, но вече съвсем бодра. Седнах в стаята й, за да почакам идването на майка й. която след малко дойде и по лицето й се четеше неизказано доволство, че най-после дъщеря ни огладняла и поискала да яде, като казала: „Майко, гладна съм. Направи ми пражени филии." Това беше цяло събитие - дъщеря ни да поиска да яде. Като разпитах майка й за времето, когато се почувствала добре и поискала да яде, то съвпадаше точно с времето, когато аз бях паднал на колене пред Учителя и го молех за помощ. И тъй, драги младежи, дъщеря ни оздравя."

Студентите, като чуха разказа на подполковника, наведоха глави и повече никой не заговори по този въпрос.

Аз и досега съжалявам, дето не попитах за името и адреса на подполковника. Още не мога да си простя за това опущение.

Разказал: Петър Камбуров, учител-пенсионер.

Казанлък.