58. ИЗПИТНА СМЕЛОСТТА

В един разговор с Учителя, брат Гръблев му казал: „Аз често излизам, Учителю, нощем, за да изпитам безстрашието си." - „Носиш ли оръжие?" - „Да, Учитею, нося нож и пистолет, за да се браня от вълците, да не ме изядат." - „Не, няма да те изядат", казал Учителят.

„Въпреки това аз пак се колебаех дали да оставя оръжието си. Но една нощ така се случи, че ме нападнаха вълци, без да мога да употребя оръжие и без да ухапят нито коня, нито мене. Случаят бе следният:

Бях по служба в щаба на участъка в село Кеманлар, сега Исперих. След като си свърших работата, към път часа след обяд /зимно време/ взех коня си, качих се и пред щаба извиках на началника: „Довиждане, господин подполковник!" Той излезе и ми каза да чакам. Дойде, хвана юздата на коня и ми каза: „Къде ще вървиш в това време? Опасно е. Хората от къщи навън не излизат, а ти из Делиормана!... "

Тогава аз взех да го моля да пусне юздата, но той отказваше пак в мой интерес. Но по едно време той взе да си вади кърпичката и пусна юздата, а аз това и чаках, пришпорих коня и му извиках: „Довиждане, господин подполковник!" И заминах. Жена му после му се карала, ми каза той по-късно по тоя случай.

За да нямам възможност да употребя оръжието, същото бях сложил на колана на панталона под куртката, шинела и мушамата. От Кеманлар до село Подайва е осем километра. Времето беше толкова лошо, че не можах да се ориентирам и ватова бях отпуснал юздата напълно. Конят знаеше пътя и той водеше. Това разстояние го взех за четири часа, когато обикновено с тоя силен кон пътувах по 10-.12 километра в час.

Когато дойдох до покрайнините на селото, неочаквано ни нападна глутница вълци, около 14-15, от които 5-6 се хвърлиха към шията на коня, други 5-6 към корема, а останалите - към опашката на коня. Нападението бе от дясната страна. Мигновено конят отскочи в обратната страна, като аз едва успях да се хвана за седлото и да се задържа. От това внезапно и силно преживяване бях се поразколебал и потеглих за нощуване към одаята, но конят се възпротиви и потегли към щаба на подучастъка. Тогава аз отстъпих и казах на коня: „Ти си по-умен.

Хайде ще вървим, че каквото Бог даде." В този момент се ободрих, дойдоха ми сили и продължих пътя. В същия момент поледицата се пресече на сняг, очерта се местността, хванах здраво юздата и останалите 14 километра ги взех само за два и половина часа.

След пристигането ми в щаба, предадох коня на войника, като му поръчах да прегледа коня на светло дали няма ухапано или одраскано от вълците. На заранта, когато отидох в щаба, казаха ми, че конят е съвършено здрав и че няма никакви следи от ухапване или одраскване.

След като отидох в щаба, казаха ми, че подполковникът до полунощ е седял на телефона и все питал за моето пристигане. Същият бе заповядал да ме посрещнат 20 души войници. Поручикът за свое успокоение отишъл да пита майка ми дали да отидат да ме срещнат, а тя казала: „Няма нужда, той сам ще си дойде."

След тоя случай аз се уверих окончателно в думите на Учителя, който два пъти ми каза: „Върви! Вълците няма да те изядат!"

От тоя случай продължавах по свое желание да излизам нощно време, зиме, по няколко пъти седмично."